Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Дългия Джоузеф протегна крака и се вторачи в чорапите си. Въпреки високия си ръст изведнъж й се стори много смален и много стар. Наведе се и тихо изсумтя, докато търсеше обувките си.
— И сега си мислиш, че някой те следи?
— Може би. Не знам. В момента нищо не знам.
Той вдигна навъсен и малко уплашен поглед към нея.
— И аз не знам какво да ти кажа, Ирене. Хич не ми се ще да мисля, че дъщеря ми е нещо мръднала, но и другото хич не ми харесва — надигна се той, стиснал в ръка обувките си. — Чакай да ги обуя и да вървим при момчето.
След посещението заведе баща си в съблекалнята, за да свали защитния костюм, после внимателно съблече своя, сгъна го и го пусна в маркирания улей. Щом се преоблече, отиде в тоалетната, седна на чинията и заплака. Отначало кротичко, но след малко почти не можеше да си поеме дъх. Дори носът й протече, но тя изобщо не се притесни.
Той беше някъде там. Нейният Стивън, малкото момченце с учудени очи, което се промъкваше в леглото й, беше някъде там, вътре в това тяло. Светлинките на апаратурата, мониторите, следящи черепа му, целият инструментариум на съвременната медицина — или поне онази част от нея, която се намираше в болницата в предградията на Дърбан — свидетелстваше че мозъкът му не е мъртъв. Все още не. Но с всеки ден крайниците му се сгърчваха все повече, а пръстите му се бяха свили в стегнати юмруци въпреки физиотерапията. Каква беше онази ужасна, ужасна фраза? Да — „постоянно вегетативно състояние“. Като съсухрен корен. Нещо, забито в земята, черно и неподвижно и отвън, и отвътре.
Не можеше да го усети — това беше най-ужасното. !Ксабу беше казал, че душата му е някъде другаде и макар че това беше една от онези спиритуалистични проповеди, по време, на които тя кимаше, а в себе си ги презираше, трябваше да признае, че и на нея й се струва, че е точно така. Тялото беше на Стивън и все още беше живо, но истинския Стивън го нямаше вътре. Но каква беше разликата между това и постоянното вегетативно състояние?
Беше уморена, толкова уморена. Колкото повече тичаше, толкова по-силно изпитваше усещането, че стои на едно и също място, и не знаеше откъде да намери сили, за да продължи да тича. В такива моменти дори ужасната смърт на майка й изглеждаше същинско блаженство в сравнение с това — поне жертвата намираше мир и покой, а и за опечалените беше някакво освобождение.
Рени откъсна парче груба тоалетна хартия и си издуха носа, после откъсна още и избърса очите и бузите си. Баща й сигурно беше започнал да се изнервя. Старите списания, разхвърляни из чакалнята, не бяха точно от онези, които можеха да задържат вниманието му. Защо ли беше така? Само любезни стари дами ли снабдяваха болниците със списания? Оскъдицата на спортни новини и полуголи жени показваше, че те никога не бяха подбирани от мъже.
Поизтри още малко лицето си пред огледалото. Миризмата на дезинфекционни средства беше толкова силна, че й се стори, че очите й пак ще започнат да сълзят. „Страхотно — ядоса се тя, — толкова усилия, за да не ти проличи, че си плакала, и накрая излизаш от тоалетната и от очите ти пак се леят сълзи.“ Изтри клепачите си за последен път.
Баща й наистина се беше изнервил, но си беше намерил занимавка. Досаждаше на добре облечена жена, малко по-възрастна от Рени, която се беше дръпнала чак в другия край на канапето, за да избегне авансите на Дългия Джоузеф. Щом Рени се приближи, баща й светкавично се премести малко по-близо до нея.
— Ужасна суматоха, нали разбирате… пожарни, хеликоптери, линейки…
Разказваше за пожара в блока. Рени се усмихна леко и се запита дали с появяването си не му беше попречила да разкаже как е изнесъл от сградата всичките онези жени и деца сам-самичък.
— Хайде, татко — подкани го тя и позна майката на Соки, Патриша Мвете.
Не си бяха говорили от онзи злощастен разговор, когато приятелят на Стивън внезапно припадна.
— О, здравей, Патриша — поздрави тя учтиво. — Татко, това е майката на Соки. Извинявай, че не те познах веднага.
Жената я загледа в лицето — явно още влажно от сълзите въпреки всичките й усилия — със странна смесица от страх и неловко съчувствие.
— Здравей, Ирене. Приятно ми е да се запознаем, господин… — кимна предпазливо на Дългия Джоузеф тя, очевидно все още не съвсем сигурна дали той няма да продължи да се примъква към нея.
Рени млъкна — не знаеше какво да каже. Искаше й се да попита Патриша какво прави тук, но преднамерената, почти суеверна тържественост на болничните чакални не го позволяваше.
— Дойдохме да видим Стивън — каза вместо това.
— Как е той?