През дебрите на Балкана

— И ще ми дадеш лекарство за ревматизма?

— Не е необходимо да ти го давам. Можеш да си го вземеш. Знаеш ли какво е бреза?

— Да, много добре.

— Има ли такива дървета тук?

— Не много, но се намират.

— Листата на тези дървета са най-доброто средство за твоето страдание.

— Нима е възможно? Листата на бреза помагат срещу тази болест?

— Да, щом ти казвам. Знам го от опит. Има диви народи, които нямат лекари и лекуват болестите си с такива прости средства. От тях знам, че листата на брезата лекуват ревматизъм. Когато по-късно аз самият се разболях от него, изпробвах това средство и установих, че действа отлично.

— Как се използва?

— Трябва да се изчака да завали дъжд. После мокрите листа се откъсват от клоните с ръце и бързо се отнасят вкъщи, докато не са изсъхнали. После болното място плътно се налага с листата и човекът трябва да си легне. Ако са болни краката, болният ги пъхва в чувал, пълен с такива листа, връзва го около кръста и ляга. Скоро заспива и започва да се изпотява, поради което трябва да е добре завит. Потта на болния и водата от листата буквално изтичат от обвивката. Човек спи дълго и дълбоко. Като се събуди, ако болестта му е била в лека форма, минава. В тежки случаи като твоя това трябва да се повтаря.

Жената ме слушаше внимателно. Тя попита:

— А не могат ли да се берат листата, ако не е валял дъжд, а се навлажнят с вода?

— Не. Няма да се получи нужният ефект. Това лечение е изтощително, затова, преди да го започнеш, не бива да си гладна. Тя тъжно сведе поглед.

— Ефенди, какво да ям, като нямам нищо. Готова съм да гладувам, само да не гледам как децата ми страдат.

— И с това ще се справим. Един добър приятел ми даде малко пари, за да ги подаря на някой бедняк, който ги заслужава, ако намеря такъв по време на пътуването си. Как мислиш: трябва ли да ти ги дам, или да чакам друга възможност?

Тя вдигна блеснал поглед към мен.

— Ефенди!

Каза само тази дума, но тя бе изпълнена с молба, срам и благодарност.

— Е, трябва ли?

— Колко са?

— Два фунта.

— Фунта? Не знам какво е това. Колко пари прави?

— Пари ли? Повече е, много повече!

— Може би няколко пиастъра?

— Два фунта са двеста пиастъра.

— О, небеса!

Тя понечи да плесне с ръце, но болката й попречи да го направи.

— Понеже това са златни монети, ако искаш да ги размениш за дребни, трябва да ти дадат за тях двеста и десет пиастъра.

Извадих споменатата сума от парите, които Хулам ми бе подарил в Адрианопол, и ги дадох на бедната жена. Но тя отстъпи назад.

— Ефенди, ти се шегуваш!

— Не, говоря сериозно. Вземи!

— Не мога.

— Кой ти го забранява?

— Никой. Но толкова голям дар…

— Не говори повече! Човекът, който ми даде тези пари, е много богат. Хайде, прибери парите, а като решиш да ги обменяш, иди при някой честен човек. Купи храна за децата. Сбогом. Утре ще дойда пак.

Пъхнах парите в изкривените ръце и бързо се отдалечих. Тя тръгна след мен, но аз енергично й махнах, че не е необходимо да ме придружава по обратния път до спътниците ми, които бяха останали да ме чакат. Продължихме ездата си. Като се качвах обаче на коня си, видях, че любопитните хора се събраха около жената, явно за да я разпитат.