Жълтите очи на крокодилите

Той се усмихна, прехапа леко устна.

-    Нищо не ми разказваш...

-    Какво да ти разказвам? - попита той, загледан в птичето, което се мъчеше да захапе с човчицата си цялото парче хляб.

Ирис метна по него костилка от маслина и птичето се опита да излети, без да пуска плячката си. Усилията, които положи, за да изпърха, бяха трогателни.

-    Колко си лоша! Това е може би вечерята за семейството му.

-    Лошият си ти! Вече не ми говориш.

Ирис помръкна, нацупи се като дете. Погледът на Филип отново се спря на птичката, която, като видя, че никой не я заплашва, бе пуснала хляба, кълвеше го и се опитваше да го разтроши. Филип се усмихна, отпусна се и въздъхна с облекчение.

-    Ах, най-после далеч от Париж!

Погледна жена си с крайчеца на окото - тя продължаваше да се муси. Позната поза, която крещеше: „Обърни ми внимание, погледни ме, аз съм центърът на земното кълбо!“ Тя не беше центърът на земята. „Вече не е центърът на земята. Уморих се. Уморен съм от всичко: от работата, от сътрудниците, от брака. Адвокат Бльое ми предложи прекрасна сделка, а аз едва нададох ухо. Вече не харесвам нашата двойка. Последните месеци бяха празни и кухи. Аз ли се промених, или тя? Аз ли вече не се задоволявам с трохите, които тя ми подхвърля? Така или иначе, нищо хубаво не се случва. А въпреки всичко продължаваме. Прекарваме лятната почивка семейно. Ще бъдем ли все още заедно следващото лято? Или ще съм обърнал страницата? Не че бих я упрекнал. Сигурно много мъже ми завиждат. В някои бракове се трупа такава една лека досада и тя постепенно започва да ти действа вцепеняващо. Оставаш, защото нямаш сили да си тръгнеш. Преди няколко месеца се пробудих, не знам защо. Заради срещата с Джон Гудфелоу? Или го срещнах, защото се бях събудил?“

Птичката успя да раздели хапката си на две и отлетя толкова бързо, че почти мигом изчезна в небето. Филип погледна към другата част, останала на земята - ще се върне, ще се върне, винаги се връщаме за плячката.

-    Татко, татко! Днес ще ме учиш ли да карам? - изкрещя Александър, зърнал баща си на терасата.

-    Обещавам, сине! Тръгваме веднага щом кажеш...

-    Нека да вземем Зое! Тя не вярва, че мога да карам...

-    Попитай Жо дали е съгласна.

Александър се върна в кухнята и поиска разрешение от Жозефин, която му го даде на драго сърце. Откакто го нямаше Макс, Зое отново бе станала предишното малко момиченце. Върна се към годините си и не се сещаше нито за гримове, нито за момчета. Поднови старите си навици с Александър. Двамата имаха таен език, с който общуваха помежду си. ТЬе сю§ 18 Ьагкт§ означаваше „внимание, опасност“. ТЬе сю§ 18 з1еерт§ - „всичко е наред“. ТЬе сю§ 18 ШПП1П8 ауау' - „дали да не поизлезем“. Родителите се преструваха, че не се досещат, и децата си придаваха загадъчен вид.

Жозефин беше получила картичка от госпожа Бартийе. Алберто й намерил обзаведено жилище на улица „Де Мартир“, недалеч от работата му. Съобщаваше й новия си адрес. „Всичко е наред. Времето е хубаво. Макс прекарва лятото с баща си, който с новата си приятелка има мандра в планината. Много му харесва да се грижи за животните и баща му споменава, че би искал Макс да поостане, което е добре дошло за мен. Пожелавам ви всичко най-хубаво, Кристин Бартийе.“