Жълтите очи на крокодилите
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Жълтите очи на крокодилите». Краткое содержание книги:
- Ти като нея ли беше на нейните години?
Жозефин едва не се задави с чая си.
- Шегуваш се, нали? Не ме ли виждаш каква съм сега? Ами да ти кажа, бях същата, даже още по-смотана. - И млъкна, съжалила за думите си - все едно търсеше съчувствие.
- Какво ти липсваше в детските ти години?
Тя се замисли за миг, благодарна за въпроса му. Досега не си го бе задавала, въпреки че откакто започна да пише, изплуваха моменти от детството й, които я караха да се просълзява. Както случката в прегръдките на баща й, който викаше на майка й, че е престъпница! В края на един мрачен ден с черни облаци и шумно разбиващи се вълни. „Започвам да се умилявам от разни глупости, трябва да се стегна.“ Опита се да отговори кратко и без ненужна сантименталност.
- Нищо не ми е липсвало. Получих отлично образование, имах покрив над главата, баща и майка, съвсем нормално. Дори много пъти се убеждавах в обичта на баща ми към мен. Липсваше ми обаче... Сякаш не съществувах. Не се съобразяваха с мен. Не ме изслушваха, не ми казваха, че съм хубава, умна, забавна. По онова време такива неща не се правеха.
- Но на Ирис са й казвали...
- Ирис беше толкова по-хубава от мен! Аз живеех в сянката й. Мама постоянно я даваше за пример. Много ясно чувствах, че се гордее с нея, а не с мен...
- Това продължава и досега, нали?
Тя пламна, захапа кроасана, изчака да се стопи в устата й.
- Избрахме различни пътища. Но е вярно, че тя е по-...
- А днес, Жо, сега? - я прекъсна Филип. - Днес...
- Дъщерите ми осмислят живота ми, определят целите ми, но не живея чрез тях. Писането ми дава воля за живот. Докато пиша, защото след това, като препрочета написаното... В състояние съм да изхвърля всичко!
- Пишеш хабилитационния си труд, така ли?
- Да... - смънка тя, пак беше сгафила. - Знаеш ли, аз съм от хората, които се нуждаят от време, за да се развият. Не знам дали няма да се събудя прекалено късно, дали няма да пропусна шанса си; същевременно обаче не знам какъв би могъл да е този шанс, на който толкова се надявам...
Филип изпита желание да я успокои, да й каже, че взема нещата прекалено присърце, че ненужно се укорява. Стегнатата й поза, втренченият й поглед изразяваха нещо тожова силно, че той добави, сякаш четеше мислите й:
- Значи смяташ, че пропускаш шанса си? Че животът ти отминава...
Тя го погледна съсредоточено, после се усмихна, сякаш искаше прошка.
- Да, в известен смисъл... Но не е чак тожова страшно. Не е някакво скъсване, а просто леко приплъзване към нищото. Желанието за живот излинява и един ден откриваш, че напълно изчезнало. За теб е непознато чувство, ти винаги си бил господар на живота си. Не си оставял друг да те командва.
- Никой не е напълно свободен, Жозефин. И аз не повече от всеки друг! А може би в някакъв смисъл ти дори си по-свободна от мен... Само дето не го знаеш, това е. Един ден ще усетиш свободата си и чак ще ме съжалиш...
- Както ти ме съжаляваш в момента...
Той се усмихна, понеже не искаше да я лъже.
- Вярно е... съжалявах те, а понякога даже се дразнех от теб! Но ти се промени. Ти се променяш. Ще го разбереш, когато завършиш метаморфозата. Човек винаги последен осъзнава изминатия път. Сигурен съм обаче, че един ден ще заживееш живота, който ти искаш!
- Наистина ли го вярваш? - тъжно се подсмихна тя.
- Ти си най-страшният си враг, Жо. - Филип си взе вестника и чашата с кафето: - Нещо против да изляза да почета на терасата?
- Напротив. Ще потъна отново в бляновете си. Без Шерлок Холмс до мен!
Филип разтвори „Хералд Трибюн“ и се замисли за снощи. „Колко е лесно да се разговаря с Жо. Наистина да се говори. С Ирис съм затворен като мида.“ Снощи Ирис бе предложила да пийнат по чаша в бара на хотел „Роял“. Не искаше да я засегне и се съгласи. Всъщност предпочиташе друго: да се върне при Александър. В крайна сметка му бе написал онова писмо. Бабет му бе разказала колко се е зарадвал Александър. „Да го бяхте видели! Очите му блестяха и лицето му беше пламнало. Втурна се в кухнята с вик „Получих писмо от татко! Писмо, в което пише, че ме обича и иска да бъдем постоянно заедно! Представяш ли си, Бабет! Нали е гениално?“ Така размахваше писмото, че направо ми се зави свят.“ Филип бе удържал на думата си. Обеща на Александър да го научи да шофира и всяка събота и неделя сутрин двамата поемаха по малките пътища, той го вземаше на коленете си и го учеше да кара.
В бара Ирис поръча две чаши шампанско. Млада жена с дълга рокля свиреше на арфа с фини тънки пръсти.
- Какво прави тази седмица в Париж?