Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
— Ето какво ще ти кажа — подхванах аз. — Според мен, ако наистина беше стигнала до ръба, може би щеше да ти се прииска да минеш и отвъд него. Вероятно е щяло да стане много по-лесно, отколкото смяташ. И в такъв случай единственото, което е трябвало да направиш, е да ме бутнеш от този ръб. И пак щеше да си кажеш, че така е най-добре — за мен и за теб.
Отпих от бирата. Прехапала устна, Мая Казахара мисли известно време.
— Може би си прав — каза тя. — И аз самата не знам със сигурност.
Отпих последната глътка бира и се изправих. Сложих си очилата и облякох наквасената с пот тениска.
— Благодаря ти за бирата.
— Знаеш ли, Господин Птицата с пружината — каза Мая Казахара, — снощи, след като нашите заминаха на вилата, аз слязох в кладенеца. Прекарах там общо пет-шест часа, просто си седях и не мърдах.
— Значи ти си взела въжената стълба.
— Да — потвърди момичето и леко се навъси. — Аз я взех.
Извърнах очи към обширната морава. Над влажната пръст се вдигаше пара, която наподобяваше мараня. Мая Казахара бутна фаса в празната кутийка от спрайт.
— Първите няколко часа не усещах нищо особено. Е, беше си малко притеснително да седя в такъв пълен мрак, но не бях ужасена или уплашена. Не съм като повечето момичета, които за щяло и нещяло пищят. Но знаех, че не е просто тъмно. Ти, Господин Птицата с пружината, стоя долу няколко дни. Наясно си, че там няма нищо страшно. След няколко часа обаче знаех все по-малко коя съм. Седях неподвижно в мрака и усещах, че нещо вътре в мен — вътре в тялото ми — става все по-голямо и по-голямо. Имах чувството, че това нещо расте като корените на дърво, посадено в саксия, и когато стане достатъчно голямо, ще ме пръсне отвътре. И това ще бъде краят ми, точно така ще се пръсна на милион парченца. Докато се печах на слънце, това нещо си е кротувало в мен, но в мрака сякаш започна да се храни отнякъде и да набъбва тооолкова бързо, че чак се стреснах. Исках да го спра, но не можех. И тогава наистина се уплаших. Никога през живота си не съм била толкова уплашена. Онова мазно бяло нещо вътре в мен, подобно на буца лой, започна да надделява, да надделява над мен и да ме яде. А в началото, Господин Птицата с пружината, това мазно нещо наистина беше малко. — Мая Казахара замълча и си погледна ръцете, сякаш се опитваше да си спомни какво й се беше случило. — Уплаших се жестоко — продължи тя. — Вероятно точно това съм искала да усетиш и ти. Вероятно съм искала да чуеш как това нещо те ръфа.
Седнах на шезлонга и погледнах тялото на Мая, което банският почти не прикриваше. Тя беше на шестнайсет години, но приличаше на тринайсет-четиринайсеттодишно момиче. Гърдите и хълбоците й си бяха съвсем неразвити. Тялото й ми напомняше рисунките, в които с абсолютно минимален брой линии се постига невероятна достоверност. Същевременно нещо в това тяло създаваше усещането за преклонна възраст, за старост.
После най-неочаквано ми хрумна да я попитам:
— Имала ли си някога чувството, че си осквернена от нещо?
— Осквернена ли? — тя ме погледна с леко присвити очи. — Физически ли? Например изнасилена?
— Физически. Духовно. Душевно. Все едно.
Мая Казахара погледна надолу към тялото си, сетне отново вдигна очи към мен.
— Физически не. Още съм девствена. Разрешавам на едно момче да пипне. Но само през дрехите.
Аз кимнах.
— Душевно, хм. Не съм сигурна. Наистина не знам какво е да бъдеш душевно осквернен.
— Аз също — споделих. — Питам те само дали си се усещала така, сякаш се е случило. Ако не си го усещала, вероятно не си била осквернявана.
— Защо питаш?
— Защото някои мои познати имат такова чувство. И то поражда какви ли не сложни проблеми. Все пак искам да те питам нещо. Защо непрекъснато мислиш за смъртта?
Тя захапа цигара и запали сръчно с една ръка клечката кибрит. После см сложи слънчевите очила.
— Искаш да кажеш. Господин Птицата с пружината, че ти не мислиш за смъртта ли?
— Мисля, как да не мисля. Но не непрекъснато. Само от време на време. Като повечето хора.
— Ето какво мисля, Господин Птицата с пружината — рече Мая Казахара. — Всеки се ражда с нещо различно като сърцевина на живота си. Това нещо — каквото и да е то — се превръща в своеобразен източник на топлина, който захранва отвътре човека. И аз, разбира се, имам такова нещо. Като всички останали. Но понякога то не ми се подчинява. Ту набъбва, ту се свива и ме разтърсва. Онова, което наистина искам да направя, е да намеря начин да предам това усещане и на друг. Но явно не съм в състояние. Другите просто не разбират. Възможно е, естествено, да не обяснявам достатъчно добре, но според мен причината е, че другите не ме слушат достатъчно добре. Преструват се, че слушат, а всъщност не чуват. Затова понякога се вбесявам и върша разни дивотии.