Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
Видя какво искат и към каква цел ги водеха техните „инстинкти“, които те наричаха необясними. Видя Юджийн Лоусън, хуманитаристът, да се наслаждава на перспективата за гладна смърт на хората, а доктор Ферис, ученият, да мечтае за деня, когато хората ще се върнат към ръчния плуг. Неверието и безразличието бяха единствената й реакция: неверие, защото не можеше да си представи какво може да доведе човешки същества до такова състояние; и безразличие, защото вече не можеше да гледа на тези, които са го достигнали, като на хора. Те продължаваха да говорят, но тя не можеше нито да говори, нито да слуша. Улови се, че единственото й желание е да се прибере и да заспи.
— Госпожице Тагарт — каза възпитан, рационален, леко притеснен глас, тя вдигна рязко глава и видя вежливата фигура на сервитьор, — помощник-управителят на терминала е на телефона и моли за разрешение да говори с вас веднага. Казва, че е спешно.
Изпита облекчение да скочи на крака и да излезе от стаята, макар и в отговор на съобщение за някаква нова катастрофа. Изпита облекчение да чуе гласа на помощник-управителя, макар и да казваше:
— Контролната система отказа, госпожице Тагарт. Семафорите не работят. Задържани са осем входящи влака и шест изходящи. Не можем да ги мръднем нито навътре, нито навън от тунелите, не можем да намерим главния инженер, не можем да намерим къде е скъсано захранването, нямаме кабели за поправки, не знаем какво да правим…
— Слизам веднага — каза тя и хвърли слушалката.
Докато бързаше към асансьора, и после докато тичаше през великолепното лоби на „Уейн-Фолклънд“, тя усети как се връща към живот, призована от възможността за действие. По това време почти нямаше таксита и никое не дойде в отговор на свирката на портиера. Тя тръгна бързо по улицата, забравила какво е облякла, чудейки се защо допирът на вятъра е толкова студен и толкова интимно близък.
С ум, съсредоточен върху терминала, тя беше поразена от красотата на внезапна гледка: видя елегантната фигура на жена да преминава покрай нея, лъч от улична лампа да пробягва по бляскавата коса, голите ръце, развятата черна пелерина и блясъка на диамант върху гърдите, видя дългия, празен коридор на градската улица зад нея и небостъргачите, очертани от самотните точици светлина на прозорците. Осъзнаването, че вижда собственото си отражение в страничното огледало на витрина на цветарски магазин дойде след миг: беше почувствала очарованието на пълния контекст, към който принадлежаха този образ и този град. После почувства остра, отчаяна самота, много по-широка от празната улица, и гняв към себе си, към абсурдния контраст между вида си и контекста на нощта и на епохата.
Видя едно такси да завива иззад ъгъла, махна му и скочи вътре, затръшвайки вратата пред чувство, което се беше надявала да остави зад себе си, на пустия паваж до цветарската витрина. Но тя знаеше, с подигравка към самата себе си, с горчивина и копнеж, че това чувство е очакването, което беше изпитала на първия си бал и в редките моменти, когато беше искала външната красота на битието да съответства на вътрешното му величие. Що за време да мислиш за това! — подигравателно си казваше тя. — Не сега! — крещеше си ядосано, но някакъв отчаян глас продължаваше да я пита спокойно, през шума от колелата на таксито: ти, която вярваш, че трябва да живееш заради собственото си щастие, какво ти е останало от него? Какво печелиш от борбата си? Да! Кажи го честно: какво остава за теб? Или си станала като онези жалки алтруисти, които вече нямат отговор на този въпрос? Не сега! — нареди тя, когато бляскавият вход на терминала се появи зад предния прозорец на таксито.
Хората в кабинета на управителя на терминала бяха като угасени семафори, сякаш и тук беше спряло електричеството и нямаше жив ток, който да ги накара да мръднат. Гледаха я с някаква неодушевена пасивност, сякаш нямаше значение дали ще ги остави неподвижни или ще натисне бутон, който да ги задвижи. Управителят го нямаше. Главният инженер не можеше да бъде открит — бяха го видели за последно преди два часа. Помощник-управителят беше изчерпал инициативата си с това да й се обади. Другите не бяха направили нищо. Инженерът по семафорите беше мъж с вид на колежанче, над трийсетте, който повтаряше агресивно:
— Но това никога не се е случвало преди, госпожице Тагарт! Превключвателят никога не се е повреждал. Не трябва да се поврежда. Знаем си работата, можем да се погрижим за него както всеки друг, но не и ако се счупи тогава, когато не трябва!