Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Точно когато си спомни, че люлеещата се външна врата е първият знак, че нещо в манастира не е наред, една груба ръка изненадващо го сграбчи за рамото и го дръпна назад.
— Бинабик! — успя да изкрещи той, преди коравата длан да запуши устата му и да го придърпа към едно твърдо като скала тяло.
— Вавер ес до кунде? — изръмжа един глас в ухото му на твърдо римърско наречие.
— Им тодстен грукер! — изсъска друг глас.
Обезумял от ужас, Саймън отвори уста и захапа дланта, която я запушваше. Чу се болезнено изсумтяване и за миг устата му остана свободна.
— Помощ! Бинабик! — изпищя той; после дланта отново запуши устата му, този път грубо и болезнено, а миг по-късно нещо силно го удари зад ухото.
Все още чуваше ехото от собствения си вик, ала светът се разпадаше пред очите му. Вратата на Къщата за гости продължаваше да се люлее, а Бинабик така и не се появи.
21. Слаба утеха
Херцог Исгримнур от Елвритшала беше натиснал острието малко повече от необходимото и ножът отскочи от дървото и се вряза в палеца му. До кокалчето на ставата бликна струйка кръв. Той изруга, пусна парчето дърво на земята и лапна палеца си.
„Фреке е прав, дявол го взел — помисли си херцогът. — Никога няма да му хвана цаката на тоя занаят. Дори не знам защо се опитвам“.
Обаче знаеше: беше склонил стария Фреке да му покаже основите на дърворезбата по време на фактическото си пленничество в Хейхолт. Всичко друго; беше решил той, е по-добро, отколкото да крачи безцелно из залите и по крепостните стени на замъка, като мечка, вързана на верига. Старият войник, който беше служил още при бащата на херцог Исгримнур — Избеорн, търпеливо показа на херцога как да подбира дървото и да изкарва наяве природната одухотвореност, която се криеше в дървесината. Когато наблюдаваше как работи Фреке — с полузатворени очи, с несъзнателна усмивка на набръчканите си устни — демоните и рибите — създанията, които оживяваха изпод ножа му, изглеждаха като естествени въплъщения на природата, на случайността и сложността в нея, въплътени във формата на някой дървесен клон, в положението на някой камък или в лутането на дъждовните облаци.
Такива мисли се тълпяха в главата на херцога, докато смучеше наранения си палец — въпреки твърденията на Фреке на Исгримнур му беше дяволски трудно изобщо да мисли за нещо, докато дялаше: ножът и дървото изглеждаха като непримирими врагове, увлечени в разгорещена битка, и всяко отклоняване на вниманието му можеше да се превърне в трагедия.
„Като сега“ — помисли си той, усещайки вкуса на кръвта в устата си.
Прибра ножа в канията и се изправи. Навсякъде около него се виждаха заети с работа мъже. Едни деряха зайци, други кладяха огньове и приготвяха лагера за нощувка. Той се придвижи към светлината и застана с широкия си гръб към пламъците. Отново го обзеха предишните му мисли за дъждовния порой и той погледна нагоре към бързо потъмняващото небе.
„Мая месец е — мислеше си, — седим тук, на по-малко от двадесет левги от Ерчестър… и откъде дойде тази буря?“
Тогава, преди около три часа, Исгримнур и групата му стремглаво преследваха бандитите, които им бяха устроили засада в манастира. Херцогът все още нямаше представа кои може да са тези мъже — някои явно бяха местни, но нямаше познати лица — или защо бяха направили това. Водачът им носете шлем във формата на озъбена кучешка глава, ала Исгримнур никога не бе чувал за подобен символ. Можеше и да загине и да няма възможност да се чуди сега, ако не беше монахът с черно наметало, който им извика предупредително от вратата на „Свети Хоудрунд“ точно преди да падне, покосен от стрела в гърба. Боят беше ожесточен, ала смъртта на монаха — Бог да се смили над него, който и да е бил той — ги беше предупредила и хората на херцога очакваха атаката. Изгубиха само младия Хоув, още при първия пристъп; Айнскалдир беше ранен, но въпреки това уби своя противник, както и още един. Врагът не желаеше честна битка, помисли си Исгримнур с горчивина. Изправени срещу Исгримнур и охраната му, всичките закопнели за действие след месеците, прекарани в замъка, нападателите хукнаха през двора на манастира към конюшнята, където ги чакаха оседланите им коне.
След кратък оглед, по време на който херцогът и хората му не намериха нито един от монасите жив, за да им обясни какво се е случило, те яхнаха отново конете си и последваха бандитите. По прилично бе да останат и да погребат Хоув и хоудрундците, ала кръвта на Исгримнур беше кипнала. Искаше да знае кой, искаше да знае защо.