Последно изкушение

Тони не можеше да повярва на късмета си. За първи път попадаше на чиновник, който няма желание да му създава проблеми.

— Така бихте ми помогнали извънредно много — каза той. — Има ли наблизо телефон, от който да се обадя?

Доктор Вертхаймер посочи към бюрото си.

— Заповядайте — Тони прекоси стаята и изчака, докато тя надраска на едно листче номера на факса. — Вероятно ще мине известно време, докато госпожа Бекер успее да получи необходимия документ, но това не ни пречи да започваме. Ще отида да помоля един колега да разпечата данните, които ви трябват. Ще се върна скоро.

Доктор Вертхаймер излезе забързано от стаята, а Тони набра номера на Петра. Когато тя се обади, той обясни от какво има нужда.

— Да му се не види, никак няма да е лесно — измърмори Петра.

— Какъв е проблемът?

— Никой не знае, че се занимавам с тези случаи, нали ти е ясно? Не мога да поискам официални гаранции във връзка с някакъв случай, с който нямам нищо общо. Видя ли днешните вестници?

— Видях „Ди Велт“.

— Можеш да ми вярваш, това е най-малката неприятност. Точно сега, когато стана известно, че съществува някакъв сериен убиец, всички са наясно, че случаят няма нищо общо с мен.

— Аха — отвърна Тони. Беше си задавал въпросът кога тази жена, която успяваше да пробие навсякъде, щеше да се изправи срещу стена. Жалко, че това се случи тъкмо сега.

— Остави ме да помисля… — каза бавно Петра. — Познавам един тип от криминалната полиция, който ужасно много иска да дойде в отдела за борба с организираната престъпност. Знам, че той познава хората, които ни трябват. Мога да го убедя, че ако ги задейства сега, по-късно ще го изискам да работи в нашия отдел.

— Съществува ли нещо, с което не можеш да се справиш?

— Може да не се справя тъкмо сега. Зависи дали въпросният човек ще се хване на въдицата. Стискай палци. Между другото, изникна нещо много интересно във връзка с кьолнското убийство. Марейке току-що ми прати съобщение. Открили един колега на доктор Калве, който я чул да казва, че има среща с някакъв журналист от електронните медии, но не е ясно за кога е била насрочена срещата.

— Това потвърждава казаното от Маргарете на приятеля й.

— Нещо повече, Тони. Това доказва, че сме на вярна следа.

Той долови вълнението в гласа й.

— Какво имаш предвид?

— Колегата си припомни името, с което се бил представил журналистът — тя замълча умишлено.

— И то е?

— Хохенщайн.

— Не се шегувай — но той знаеше, че Петра говори сериозно.

— Човекът си го припомни, защото не е често срещано, а и името Хохенщайн е добре познато на всеки, който се занимава с експериментална психология в Германия.

— Разбира се. Е, това наистина доказва, че съм на прав път.

— Наслука. Ще ти се обадя по-късно.

Той затвори телефона и отиде до прозореца. Доктор Вертхаймер се оказа права. Гледката не беше подходяща за човек, склонен към депресии. Отново си представи децата, затворени зад тези високи стени. Помисли си за живота им, пред който е съществувала една-единствена перспектива — смърт чрез мъчения. Предположи, че голяма част от тях са били с умствени увреждания, така че надали са осъзнавали това, което ги е заобикаляло и това, което ги е очаквало. Но за останалите, затворени тук заради предполагаемото им асоциално поведение или заради дребни физически увреждания, страхът трябва да е бил непоносим. Изтръгването от дома и семейството им и довеждането тук неминуемо е предизвиквало сериозни душевни разстройства и у децата с най-стабилна психика. Що се отнася до онези с вече увредена психика, последиците трябва да са били ужасни.