Последно изкушение
- Автор: Макдермид Вэл
- Серия: Тони Хил и Карол Джордан #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последно изкушение». Краткое содержание книги:
Ман поклати яростно глава.
— Те ще ми вземат кораба. Предпочитам да ме застрелят като куче, отколкото да ми вземат кораба.
Изведнъж той връхлетя върху Тони. В желанието си да избяга Тони бутна стола, падна на пода и изкрещя от болка, когато удари счупеното си рамо и счупените ребра. Сгърчи се на дървения под и зачака удара, който така и не дойде.
Защото Ман не прояви никакъв интерес към Тони. Оказа се, че целта му е била чекмеджето на масата. Издърпа го, бръкна в него и извади голям, недодялан на вид пистолет. Огледа го за миг учудено и постави дулото в устата си. Тони можеше само да гледа — ужасен и безпомощен. Пръстът на Ман натисна спусъка. Но вместо очакваната експлозия, се чу само едно метално изщракване.
Ман извади дулото на оръжието от устата си и го изгледа озадачено. В същия момент Марейке връхлетя през вратата на кабината. Стискаше валтера си с две ръце. Тя огледа сцената за секунди — Тони лежеше на пода, а Ман държеше в ръцете си пистолет. Решението й бе взето за част от секундата.
За втори път в рамките на една минута един пръст натисна спусък.
Този път безукорно чистата кабина на „Вилхелмина Розен“ бе опръскана с кръв, кости и мозък.
Всичко свърши.
Епилог
Проблемът не беше в това, че нямаше какво да си кажат. Напротив, имаше да си казват толкова много неща, че не знаеха откъде да започнат. Дори не бяха убедени, че е разумно да започват.
Когато най-сетне се видяха, срещата им се състоя на възможно най-неутрална територия. Седяха един срещу друг в едно от кафенетата на сектор „Международни линии“ на летище Схипол. Това беше ничия земя не само във физическия смисъл на думата. Срещата им имаше и определени граници във времето — и двамата чакаха да обявят полетите им.
Известно време мълчаха. Мълчанието им се удаваше повече от думите. Носът на Карол никога нямаше да възвърне предишната си форма, но лекарите от берлинската болница си бяха свършили работата добре. Синините бяха почти изчезнали, но очите й бяха още подпухнали — като че ли бе плакала, докато заспи. Травмите на Тони трябваше да се лекуват доста по-продължително. Счупените пръсти още му създаваха проблеми, а ребрата го измъчваха постоянно. Но и това щеше да мине.
Двамата бяха направили всичко, което бе по силите им, за да постигнат изцеление. Но всеки се боеше, че душевната травма на другия е непоправима.
Най-сетне Карол наруши първа мълчанието.
— Помниш ли какво каза Радецки накрая?
Тони кимна.
— Че той е спечелил играта, защото ти никога няма да се освободиш от спомена за него.
— Да — тя разбърка кафето си. — Но се оказа, че не е прав. Разбираш ли, той така и не успя да проникне в мен. Насили само тялото ми — а това няма значение. Защото аз бях тази, която проникна в неговата душа. Аз победих, Тони.
Усмивката на Тони бе едва забележима, но се отрази и в очите му.
— Радвам се. Значи оставаш в полицията?
— Това умея да правя най-добре. Но няма да работя с Морган и неговите хора. Все ми е едно какво мисли той. Не съм като него и никой няма да ме убеди в противното. Ще ми оставят малко време, за да реша каква работа да избера. А ти? Ще Продължаваш ли да се криеш от себе си?
— Не. Не мога. Последните няколко седмици ме убедиха, че съм най-добър като профайлър. Когато се прибера, ще се поогледам, може да си намеря някаква работа в Европол. Мога да свърша добра работа, ако помагам на ченгета като Петра и Марейке.
— Признавам си, че ме успокои. Бях решила, че пак си се отказал.
Двамата отново замълчаха. Този път Тони проговори първи.
— И какво ни чака от тук нататък?
Карол сви рамене.
— Не знам. Трябва да вървим напред по някакъв начин.
— Бих искал да вървим заедно — каза той.
Тя се усмихна.
— И без това нямаш друг избор.