Последно изкушение
- Автор: Макдермид Вэл
- Серия: Тони Хил и Карол Джордан #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последно изкушение». Краткое содержание книги:
— Ами да, има малка ферма на няколко километра вън от града. Гледа прасета. Общо взето, приличен човек. Никога не е бил замесен в нещо съмнително. Навремето, когато пуснахме Радо от ареста, го преби от бой.
— А този, старият Матич, има ли други деца?
— Голяма дъщеря, доколкото знам, но тя не живее с него.
— Къде точно се намира тази ферма?
— Адресът ли искате или упътвания как да стигнете?
— И двете, ако е възможно — Акулата съзнаваше, че тонът му е угоднически, но му беше все едно подмазва ли се или не. Трябваха му пълни сведения.
Шуман описа точно как да намери фермата на Матич.
— А за какво са ви тези хора всъщност? — попита той.
— Още не съм съвсем наясно. Колегите ми възложиха да разпитам — каза Акулата уклончиво. — Нали знаете как е, човек си работи по собствения случай, а някой решава, че има прекалено много свободно време…
— Много ми е познато — каза кисело Шуман. — Направете ми една услуга. Ако някой ваш колега тръгне насам, кажете му да ми се обади предварително.
— Вероятно ще е жена — уточни Акулата. — Ще предам. Благодаря за услугата.
„Как ли пък не“, допълни той на себе си. Нямаше никакво намерение да иска позволение от детектив Шуман да огледа фермата на Матич. Нямаше да дели славата с някакво провинциално ченге.
Скочи на крака, сграбчи якето си и излезе тичешком от стаята. Имаше добро предчувствие. Една затънтена ферма беше идеално укритие за дъщерята на Марлене Кребс. Беше попаднал на следа. Щеше да покаже на Петра, че е достоен за уважение.
Глава 30
Колата под наем чакаше Тони във Франкфурт, както бе обещала Петра. Беше й много благодарен, че организира пътуването му — на него това би отнело много повече време. На седалката беше оставена подробна карта, на която бе обозначен пътят от летището до замъка Хохенщайн. Щеше да успее да стигне навреме за уговорената среща с куратора на музея, който отговаряше за ужасяващите архиви на замъка. Не вярваше, че ще успее да намери окончателния отговор на въпросите си тази сутрин, но може би щеше да успее да състави списък с имена, които да послужат в търсенията на Марейке и немските й колеги. Те можеха да проверят за някакви съвпадения със списъка на възможните заподозрени от екипажите на речните кораби.
Дори в тази слънчева пролетна утрин замъкът Хохенщайн представляваше мрачна гледка. От виещия се път, който водеше от долината към скалата, на която се извисяваше замъкът, понякога се виждаха части от сивите му стени и кули. Гледката нямаше нищо общо с някой от приказните замъци в поречието на Рейн — това поне му стана ясно, когато колата излезе от последния завой и той се изправи срещу високите крепостни стени. Нямаше нищо привлекателно в архитектурата на замъка — струпан на върха на скалата, тежък и безформен, той напомняше на огромна жаба. Кулите на четирите му ъгъла бяха квадратни и грозни, назъбените бойници вдъхваха страх. Докато оглеждаше фасадата, Тони си каза, че сградата е била строена, за да предизвиква ужас у враговете.
Остави колата на паркинга за посетители край замъка и мина по спуснатия подвижен мост. Ровът, който заобикаляше замъка, не беше пълен с вода, а облицован с камък. От дъното и стените му стърчаха дълги железни остриета. В каменните плочи над портата бяха издялани сцени на схватки между митични същества. Виждаше се грифон, вкопчил се в гърба на еднорог, забил нокти в шията му. Чудовищна змия беше захапала гърлото на крилат змей. Доколкото можеше да разчете символиката, Тони смяташе, че със същия успех биха могли да напишат над входа „Надежда всяка оставете“ — ефектът щеше да бъде подобен.
Във вътрешния двор имаше кабинка, в която се продаваха входни билети. Тони каза на човека вътре, че има уговорка за среща с доктор Мари Вертхаймер. Касиерът кимна мрачно й вдигна слушалката на телефона. После каза:
— Ще дойде веднага — и направи знак на Тони, че може да влезе по-навътре в двора на крепостта. Навсякъде около него се издигаха високи стени — тесните прозорчета по тях го наблюдаваха като зли очи. Представи си как са се чувствали изплашените деца, когато са влизали тук, и неволно потръпна.
Насреща му идваше закръглена женска фигура, загърната в кафяв вълнен шал. Приличаше на движеща се топчица. Посивялата й коса беше пристегната в спретнат кок на върха на главата.
— Доктор Хил? Аз съм Мари Вертхаймер, куратор на архивите в Хохенщайн. Добре дошли — тя говореше английски почти без акцент.
— Благодаря, че ми отделихте време — Тони стисна малката й пухкава ръчичка.