Детето на нощта [bg]

- Както заповядаш, Велики Каан.

- Аз ще ви водя.

Ша-Каан се премести встрани, за да има повече място за кри­лете си. Движенията вече го затрудняваха и единствено тръп­ката на лова му позволяваше да забрави това мъчение. Той бе­ше стар още когато попадна в безизходица тук. Тежките усло­вия само приближаваха мига на смъртта му. Но още не губеше надежда. Ал-Дречар имаха и знанията, и силата да им помог­нат. Докато продължаваше техният живот, той щеше да съх­рани своя.

Отвори огромната си уста, засмука въздух, отпусна муску­лите около протоците за огъня и усети хладния повей в празно­тата на торбичките зад жлезите. Задаваше си въпроса колко по- самонадеяни щяха да бъдат ловците, ако знаеха, че източни­кът на драконовия огън е пресъхнал у тримата. Предполага­ше, че нямаше да се плашат чак толкова. Но размисли, щом огледа ноктите си и опипа с език върховете на гигантските рез­ци в устата си.

Изви шия и видя другите от Люпилото да разкършват умо­рените мускули на крилете си и да опъват съхнещите пука­щи мембрани. Бяха готови въпреки всичко и нямаше да го подведат.

- Да тръгваме, Каан. Ще летим високо и бързо. И дано Небе­сата ни закрилят.

- Дано Небесата ни закрилят - повториха двамата.

Ша-Каан закрачи към изхода, острото му зрение прониква­ше през мрака и не откриваше нищо, освен тъмни скали, пре­вити от бурята дървета и гъсти дъждовни струи.

- Балея... - изръмжа той. - По-скоро да се махаме оттук, че да ми лъснат пак люспите.

Разпери криле с рев, подскочи във въздуха и се понесе с мо­щен замах нагоре. Нос и Хин го последваха. Старият дракон доближи върха, под който се бяха приютявали, и закръжи в очакване на другите.

Долу нещо се раздвижи. Той нададе отсечен тревожен вик и им заповяда по-скоро да се устремят към висините. Съзря лъс­кав метал в гъстия шубрак. И дочу глухия удар дори в свисте- нето на вятъра около върха. Дълго острие се стрелна нагоре и Хин-Каан писна за миг, когато то проби лявото му крило и про­дължи полета си в дъга, завършила обратно на земята.

С оглушителен вопъл Ша-Каан пикира към храстите. Хора­та вече се бяха пръснали в търсене на скривалище, но един за­късня. Драконът го стисна с челюсти и го понесе в празнотата на небето, дребното тяло се извиваше смешно и безсилно. Над върха Ша-Каан наведе глава, хвана човека с предна лапа и го доближи до едното си око.

- Падни. Това искаше да причиниш на моя Каан.

Захвърли виещата фигурка към гибел и повече не я поглед­на. Размаха криле и се върна към обикалящите над планината по-млади дракони. Хин търпеше болките, а раната не беше чак толкова страшна. Но Нос изпрати гневна мисъл:

- Все още ли искаш да помагаш на хората?