Детето на нощта [bg]

Скоро щяха да излязат, за да хапнат с останалите Гарвани и да погледат как светилото залязва във величествено червено и пръска лъчите си в притъмняващото небе под разкъсаните об­лаци. Още не искаха да станат, рееха погледи в тавана, сгрети от близостта си и прекрасната тишина. Дензър вдишваше уха­нието на Ериан и си казваше, че може би саможертвата ѝ не е неизбежна.

Не забравяше, че е възможно дордоверците да навлязат в ар­хипелага Орнаут преди тях. Но незнайно защо беше уверен, че няма да успеят. Поглъщаше го изцяло напиращата надежда, че Нощта на Лиана е отминала. Ако времето остане устойчиво, ако стихиите се укротят над Балея и океана, това би означава­ло, че Лиана се е научила да управлява силата си - това умение бе жизненоважно и за самата нея, и за целия континент. И то­гава Ериан няма защо да умира.

Нещо засенчи слънцето. Дензър изви глава към илюмина- тора, чакаше сянката да се махне, но тя притъмняваше още. Магът се намръщи.

- Залезът да не е подранил?

Опря се на лакът и сведе поглед към Ериан.

- Не е подранил - прошепна тя. - Пак се почна...

Въздухът изстиваше, корабът се разклати. Вълните се на­дигаха с наближаващата буря.

- Знаехме, че няма да трае дълго, нали? - промълви Ериан.

Той кимна. Отново не намираше думи.

Над тях зазвучаха заповеди, моряците се разтичаха. Чу се плющене на отпуснато платно, корабът завиваше. Някой нас­тойчиво потропа на вратата.

- Моля и двама ви да ме извините, но трябва да видите това. Чакам ви на палубата - меко, но непреклонно каза Илкар и стъпките му се отдалечиха.

- Длъжни сме да излезем. Какъв смисъл има да се давим в съжаление към себе си? - Ериан се подпря да седне, целуна го страстно и дори се усмихна, когато се отдръпна. - Ще имаме още време. И Незнайния ще се събуди скоро, не бива да пропускам момента. Може би ще успея да направя още нещо за него.

Тя се наведе и събра дрехите си от пода.

- Обичам те, Ериан.

Тя сподави хлипането си.

- Гледай да не забравиш.

Облякоха се припряно, но поспряха за дълга прегръдка пре­ди да излязат. Щом отвориха вратата към палубата, вятърът ги посрещна с брулещ напор. Корабът се люшкаше все по-силно.

- Пак същото - промърмори Дензър.

Изведе я за ръка в сгъстяващия се сумрак и потърси с пог­лед Илкар. Елфът стоеше до релинга на левия борд заедно с мнозина други - Хирад, Ренерей, Дарик, един от Закрилни­ците и половината екипаж. Елфът им направи място, за да виждат добре.

Ярък лъч се издигаше към небето над архипелага Орнаут, чиито разпръснати острови скоро щяха да видят. Огромният светлинен стълб беше жълт със зеленикави оттенъци, в него се примесваха оранжево, кафяво и потискащо черно. Губеше се във висините, облаците се въртяха наоколо, сгъстяваха се и плъзваха на всички страни.

И сега се простираха към хоризонта, закриваха спускащото се светило и с всеки миг пълзяха към Балея. Под проблясва­щите мълнии на поне десетина места плътни струи вещаеха про­ливен дъжд. Вятърът побесняваше над разпененото и отново смъртно опасно море. Вече се мятаха вълни, високи десетина стъпки. Корабът продължаваше напред, но Джевин бе заповя­дал да свият всички платна, освен две.