Детето на нощта [bg]

„Слънцето на Калеюс“ пореше все по-спокойните води на два дни от първите острови в архипелага Орнаут. Настроението се разведри видимо. Между облаците се показваха ивици синева, вятърът духаше равномерно от запад, а градушката беше само неприятен спомен. Не изоставаха от „Океански бряст“ и Дже­вин беше убеден, че другият капитан нарочно забавя своя ко­раб. Затишието в стихиите им позволи да се надяват, че Ал-Дречар наистина са започнали да обуздават Лиана.

Хирад се излежаваше в каютата, която деляха с Илкар, но елфът беше на палубата и за пръв път се радваше на морското пътешествие. Варваринът умуваше над думите на Ериан, че е направила всичко възможно със заклинанието Телесна цялост. Незнайния най-после можеше да бъде събуден. Тогава щеше да проличи още с какво може да му се помогне и с какво просто ще се примирява по неволя.

А Троун... за него беше по-добре да остане в магическия унес. Илкар твърдеше, че част от козината му е опадала, а стъпалата му приличат повече на човешки ходила, не на ноктести лапи. Но вътре в тялото му нищо не беше променено докрай. Още ед­на причина непременно да опазят Ал-Дречар. Всички се надя­ваха, макар и да си мълчаха, че прастарите елфически магьос­ници ще направят нещо за него.

Дензър и Ериан пък почти не излизаха от каютата си, от­както тя привърши лечението на Незнайния. Хирад знаеше, че Ериан има нужда от разтуха, но докога ли тези двамата мо­жеха да наваксват след раздялата, без да се изтощят докрай?

Усети, че се подхилва, и веднага се намръщи. Колко време му оставаше на Дензър? В редките мигове, когато го виждаше прегърнал Ериан на палубата, магът отКсетеск изглеждаше ня­как разсеян в щастието си. Значи още не ѝ бе казал... Хирад го разбираше - Ериан би потънала в скръб, а преживя толкова нес­годи напоследък. Дензър обаче трябваше да ѝ признае истина­та, и то преди да пристигнат на острова.

Хирад тъкмо се протягаше с ръце зад тила, когато почувст­ва мисления зов. Затвори очи и вдиша дълбоко, преди да за­почне безмълвния разговор, на който го бяха научили.

- Велики Каан, помислих, че си ме забравил.

- И аз си казах същото за теб - отвърна драконът. - Доло­вих, че отдъхваш. Така ли е?

- Да, а сега ми е още по-леко, сгряват ме твоите мисли.

- Сгрява те и мисълта колко далеч си от тази мразовита пла­нина - ехидно добави Ша-Каан.

Хирад се сепна - шега от Великия Каан? Нещо е потръгнало зле...

   - Както виждам, придобил си чувство за хумор.