Детето на нощта [bg]

- Отнесете ме там веднага. Доведете и останалите.

Сплетоха ръцете си, на които тя седна, и припряно излязоха от стаята. Пътьом с викове вдигаха от сън другите елфи.

Вятърът беснееше по коридорите, тласкан от съзнанието на Лиана, и немилостиво удряше лицата им. Чуха отдясно оглу­шителен трясък и от другата страна на градината западното крило на къщата се разклати и рухна, разтърсвайки и пода под краката им.

- Милостиви богове, тя се е изтръгнала на свобода. По-бързо, по-бързо! - подканяше Мириъл младежите.

Те пробягаха през балната зала и нахлуха в трапезарията. Сложиха Мириъл да седне, отвориха вратата към стаята на Ли­ана и се натъкнаха на бушуващ ураган. Авиана бе просната въз­нак, а момичето седеше вдървено на постелята с развята около главата коса и стискаше куклата в изопнатите си ръце, но от­ворените ѝ очи не виждаха нищо.

- Доведете и другите! - изкрещя Мириъл.

Тя се довлече до леглото и седна на края, придърпа детето към себе си и го прегърна. Щом настрои ума и очите си към спектъра на маната, видя случващото се в целия му ужас.

Около Авиана се кълбеше тъмна сивота, пулсираше над съз­нанието ѝ и нападаше безпощадно, но Мириъл не можеше дори да разгадае каква сила я запраща. Нещо зло се спотайваше у Лиана, то трябваше да бъде намерено и премахнато. А съзна­нието на детето се обгръщаше в оранжево, обсипано тук-там с тъмнокафяво. Изглеждаше, че насочва маната безупречно, из­вличаше хаотичната основа на магията, сътворяваше вихруш­ки и ги освобождаваше в същински поток на унищожението.

Мириъл оформи рехава мрежа и я премести нерешително към Лиана с надеждата да я отдели от силата, която се стовар­ваше върху безпомощната Авиана. Сякаш отдалеч долови дви­жение зад себе си и разбра, че някоя от двете ѝ посестрими дава своята подкрепа. Пак побутна мрежата, но изобщо не доближи Лиана. Но момичето я откри и кълбото избълва спирали от оран­жева мана, които разкъсаха мрежата и погълнаха нейната енер­гия. Мириъл разпръсна остатъците малко преди разрухата да стигне и до нейното достатъчно изтерзано съзнание, после свет­кавично излезе от спектъра на маната. Болката се надигаше на вълни в главата ѝ, зрението ѝ се размътваше.

Лиана я буташе и Мириъл разтвори прегръдката си. Детето се взираше пронизващо в нея и явно я позна. Елфидата едва не извика, но в този миг Лиана отвори уста.

- Здравей, Мира. Защо ме държите в онова тъмно място?

Да, гласът беше на момичето, но натежаваше от мрачно предвестие и отекна из цялата стая, разнесен с вятъра.

- Ох, Лиана, не ние те задържаме. Твоето съзнание те отведе там, а ние пазим, за да престане да те мъчи.

- Но аз вече не искам да съм на тъмно - оплака се Лиана, притисна куклата до себе си и я погали по главата.

Мириъл се намръщи. Нощта на Лиана не бе свършила. Ма­ната не се укротяваше. Момичето я владееше само колкото да прекрати своите страдания. Но нито разбираше, нито усмиряваше някак силите, които пускаше на свобода. По-добре щеше да бъде, ако още тънеше в унес и се учеше как да ги оформя и приема безболезнено.