Произход на политическия ред [bg]

Отсъствието на последователност между средновековното и съвременното върховенство на правото е по–скоро привидно, отколкото реално, особено ако схващаме правото като въплъщение на широкия обществен консенсус по отношение на правилата на правосъдието. Именно това има предвид Хайек, когато казва, че правото предшества законодателството. В една религиозна епоха като XII в. или в тогавашните мюсюлмански и индийски светове общественият консенсус намира религиозен израз, защото религията играе много по–голяма роля в ежедневието на хората, отколкото днес. Религиозните закони не са паднали от небето. Дори когато са налагани с насилие и завоевания, те еволюират с развитието на самото общество, което ги възприема като местни етични норми. Не съществува разделение между религиозно и светско, поради което социалният консенсус може да бъде формулиран само на религиозен език. В съвременната епоха, когато религията играе много по–ограничена роля, е неизбежно общественият консенсус да бъде изразен по други начини като гласуване на демократични избори. Но правото си остава израз на широко споделени правила на правосъдие, независимо дали този израз е религиозен или светски.

Религиозното право, което възниква през XII в., има важни последици за съвременната правова държава, като спомага за институционализирането и рационализирането на правото. За да съществува върховенство на закона, не е достатъчно утвърждаването на теоретичен принцип, според който политическите управници са подвластни на закона. Ако правото не е въплътено в конкретни институции, които са до известна степен независими от държавата, то вероятността да ограничи административния произвол е много по–малка. Освен това ако правото не е съгласуван и ясно формулиран корпус от правила, то не може да бъде използвано за ограничаване на изпълнителната власт. Идеята за конституционно разделение на властите трябва да се обуславя от действително съществуваща правна система, която пряко участва в назначаването и повишението на своите служители, определя свои собствени професионални стандарти, обучава свои адвокати и съдии и е упълномощена да тълкува законите без намеса от страна на политическата власт. Независимо че английският крал е отговорен за създаването на общо право, основано на неоспоримия авторитет на кралските съдилища, в същия момент той делегира огромна власт на съдиите и разрешава развитието на силна юридическа професия, която не е пряко зависима от държавата по отношение на своята заетост и доходи. Поради традицията на Юстиниановото гражданско право в континентална Европа тълкуването на закона е по–централизирано, но паралелно се развива независима юридическа професия – всъщност няколко юридически професии за различните видове право. И в двата случая западното право е рационализирано в по–голяма степен от индийската или от сунитската мюсюлманска правна система. Нито една от тези традиции не позволява появата на някой Грациан, който да преработи целия масив от религиозни декрети и да им придаде вътрешна последователност.[108]