Далечно царство
- Автор: Кол Алън, Бънч Крис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечно царство». Краткое содержание книги:
Чух Дженъс да крещи. Заповядах на двама слуги да залостят входа към тунела, измъкнах си сабята и задъхани затичахме нагоре по стълбището; мнозина бяха ранени. Дженъс беше на балкона с лък в ръка и методично обстрелваше тълпата.
— Вече атакуват! — извика той. — Вие, стрелците… готови! Целете се добре. Най-напред ей онези там. Нито една стрела да не отиде нахалост!
Тълпата беше намерила отнякъде една огромна греда и осем души удряха с нея портата. Тежката, обкована с желязо дъбова врата бумтеше при всеки удар и засега устояваше, но аз знаех, че в края на краищата ще бъде разбита. Тетивата се опъваха, стрелите свистяха, но на мястото на всеки паднал притичваха нови двама и се хващаха за тарана. Или магията на Касини беше много силна, или жаждата за кръв на тълпата бе неутолима. Таранът отново удари портата и чух как дървото започна да се цепи; звукът ставаше все по-силен.
— Бързо долу! — извиках аз. — Дженъс! Тръгвай с мен. Вие там долу… отворете тунела. Ще се опитаме да ги задържим поне малко.
Отново слязохме в подгизналия с кръв вестибюл. Идваше краят на рода Антеро. Пред мен беше портретът на Халаб. След броени минути щях да отида при него.
— Чуйте ме всички! — извиках аз. — Вашата служба свърши. Бягайте в тунела, докато не е станало късно.
— По дяволите и ти, и твоите заповеди, господарю — изръмжа Дж’ан и вдигна голямата брадва, с която в кухнята сечаха месото. Мускулите му се издуха. — Ще умра когато и където си искам. Обаче нито един проклет жрец или негово изчадие няма да види гърба ми тази нощ.
Мийна беше до него и не каза нищо, но плюна на пода и очерта с крак една разграничителна линия. Огледах се и разбрах, че поне още десет от хората ми бяха решили да умрат тук с мен и Дж’ан. В гърлото ми заседна буца. Погледнах Дженъс. Зъбите му блестяха в черната брада.
— Охо! — възкликна той. — Сега тук ще се лее много кръв и ще се носят смъртни вопли. И боговете нека разберат, че Дженъс Кетер Грейклок, върховен господар на Кострома, ще падне тук. — Той се ухили. — За тази нощ ще пеят песни и ще разказват край огнищата.
Заклевам се. И съм готов.
Тъй като нямам дарбата да държа възвишени речи, аз се насилих да се усмихна кръвожадно — поне така си мислех — и без да кажа нищо, вдигнах сабята и кинжала си.
Портата се пропука… и писъците започнаха. Но отвън! Чух свирене на свирки, думкане на тъпани, свистене на стрели и удари на копия в стените. Стъписахме се и смъртната ни решителност се смени с озадачение. Навън започваше голяма битка. Дженъс грабна брадвата от Дж’ан и разцепи портата докрай. Изскочихме на улицата.
Бяха дошли три фаланги от Маранонската гвардия. Настъпваха бавно и неумолимо, с насочени напред копия, газейки по телата на убитите. Зад първите редици вървяха стрелци с лъкове и хвъргачи на копия и обсипваха тълпата със смъртоносен дъжд. Тръбачите и барабанчиците поддържаха смъртен ритъм. Видях Рейли да води жените си, но тя нямаше време да погледне към мен.
Разбитата тълпа побягна кой накъдето види. Прибрах кинжала си и взех едно копие от земята. Касини щеше да побегне с останалите. Беше абсолютно забранено да се вдигне ръка срещу жрец, но вече бях пролял толкова много кръв, че не се безпокоях от проливането на още няколко капки, били те от магьосник или не.
Касини обаче не беше побягнал. Видях го да стои там, където беше и преди атаката на тълпата — по средата на улицата. Беше съвсем сам… съветниците и помощниците му сигурно бяха избягали. Не зная дали беше в шок или нещо го държеше насила.
Изведнъж той разпери ръце към небето и започна да вика, да произнася думи на някакъв непознат език. Отдръпнах копието си и замрях. Тътнежът от небето се засили, задумка по-силно от барабаните на гвардията, по-силно от удара на цяла армия. Всички — войниците, слугите ми, Дженъс, ранените — стояха като вкаменени. Пребледнели лица гледаха нагоре.
Тътнежът ставаше все по-силен и по-силен. После от безоблачното небе се показа огромна ръка от сини пламъци. Ръката се протегна надолу, към нас. Исках да нищя, да се заровя в земята, но не можех да се помръдна. Ръката се спусна върху Касини. Виковете му преминаха в писъци и изведнъж пръстите на тази ръка сграбчиха жреца, повдигнаха го на няколко стъпки от земята… и го смачкаха, както градинарят смазва червей. После се отвориха и пуснаха на пътя онова, което беше останало от Касини. След това пламъците, ръката и тътнежът изчезнаха, сякаш никога не бяха съществували.
Обърнах се и видях слисания Дженъс. Минах покрай него, през отломките от вратата, през телата, разпръснати в преддверието. Чух навън викове и плачове. Реалността се беше върнала — или поне онова, което възприемахме като реалност.