Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
От тъмните дебри отново се разнася пронизителен смях, отеква чудовищен рев, който за миг заглушава крясъците на кикотниците. Нейде зад гърба й камбанката прозвънва и млъква.
„Трябва да побързам.“
Да, налага се да побърза, макар и да чувства, че бързането изобщо не се връзва с това място. Те обаче трябва да се върнат в къщата си на Шугар Топ колкото е възможно по-бързо, и не защото наоколо е пълно с дебнещи тролове, великани-човекоядци, диви зверове и
(прочие чудовища)
други странни същества от дълбините на Вълшебната гора, където винаги е тъмно като в подземие и никога не прониква слънчева светлина. Трябва да се върнат, понеже колкото по-дълго Скот остане тук, толкова по-малка е вероятността тя да съумее да го прехвърли обратно. Освен това…
Пита се какво ли ще е да види да блести като диамант върху застиналата повърхност на езерото, и си казва:
„Навярно ще съм запленена.“
Да.
От тази страна на склона има стари дървени стъпала, водещи надолу. До всяко стърчи каменен стълб с издълбана в него дума. Лизи може да прочете тези думи тук, в Бумна луна, но знае, че няма да й говорят нищо, когато се върне; единственото, което ще си спомня, е, че „тк“ означава „хляб“.
Стълбата завършва с полегата рампа, която се спуска наляво и отвежда до брега на езерото, покрит със ситен бял пясък, който блещука под бързо чезнещата светлина. В скалната стена, заобикаляща езерото, са изсечени около двеста дълги каменни пейки, на които могат да се поберат хиляда или дори две хиляди души, ако седнат плътно един до друг. Сега обаче там седят петдесетина-шейсетина човека, повечето, от които са загърнати в прозирни плащове, наподобяващи погребални савани. Ако са мъртви, как седят, пита се тя, след което си задава въпроса наистина ли иска да узнае.
На брега седят още двайсетина души, още осем-девет са във водата, недалеч от брега. Когато Лизи достига подножието на стълбите и се спуска по полегатата пътека, отъпкана от безброй нозе, вижда как една жена се навежда да измие лицето си. Движенията й са бавни, като на забавен кадър, и Лизи си спомня онзи ден в Нешвил, когато осъзна, че Русокоско възнамерява да застреля съпруга й.
Внезапно вижда Скот. Седи на една каменна пейка на деветия или десетия ред от плажа. Все още е с одеялото на Доброто мамче, но не е загърнат с него, понеже тук е доста топло. Завивката покрива коленете му и се спуска до земята. Лизи не знае как може одеялото да е едновременно и тук, и в дома им на Вю, и си мисли: „А може би някои вещи са необикновени. Скот също е необикновен.“ Ами тя? Дали двойничката на Лизи Ландън е останала в къщата на Шугар Топ Хил? Според нея отговорът е отрицателен. Според нея тя изобщо не е „необикновена“ — не и тя, не и малката Лизи. Мисли си, че за добро или за зло вече е изцяло тук. Или изцяло си е отишла, в зависимост от това за кой свят става дума.
Поема си дълбоко въздух, за да повика Скот, но в последния момент се спира. Някакво силно предчувствие я спира.
„Ш-ш-ш-шт — казва си. — Ш-ш-ш-шщ малка Лизи, сега…“
10.
„Сега трябва да кротуваш“ — помисли си тя, както си бе казала през януари 1996.
Всичко бе постарому, но сега го виждаше по-добре, понеже бе дошла по-рано и сенките в каменистата долина едва започваха да се сгъстяват. Езерото имаше форма на женски бедра. На брега, където бедрата би трябвало да преминават в талия, се виждаше нещо като връх на стрела от фин бял пясък. Там на известно разстояние един от друг стояха четирима души — двама мъже и две жени. Всички се взират в огледалната повърхност. Други шестима бяха нагазили в езерото, ала никой не плуваше; на повечето водата им стигаше до глезените и само един мъж се беше осмелял да се потопи до кръста. На Лизи й се искаше да зърне изражението му, но той се намираше твърде далеч. Зад плажа и хората (тя не се съмняваше, че онези, които стояха на пясъка, още не са събрали кураж, за да нагазят във водата) беше каменният склон с амфитеатрално разположените пейки, изсечени в скалата. На тях на голямо разстояние един от друг седяха около двеста души. Миналия път, доколкото си спомняше, те бяха петдесет или шейсет, но тази вечер определено бяха много повече. И на всеки пет поне четирима бяха загърнати с ужасните
(погребални одежди)
савани,
„Тук има и гробище. Помниш ли?“
— Да — прошепна Лизи. Гърдата отново я заболя, но тя погледна към езерото и си спомни накълцаната ръка на Скот. Спомняше си и колко бързо се бе възстановил след инцидента, когато безумецът го бе прострелял в дробовете — о, тогава и лекарите бяха смаяни. Съществуваше лекарство къде-къде по-добро от викодина, и то бе съвсем близо.