Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
„Чиста проба кататония!“ — мисли си тя и потреперва.
— Скот? — прошепва отново почти в ухото му. Хваща ръцете му. Дланите му са студени, гладки и восъчнобледи. — Скот, ако си тук и искаш да се върнеш, стисни ми ръцете.
Цяла вечност няма друго, освен дивия смях на кикотниците в горските дебри и — някъде по-наблизо — истеричният, почти женски крясък на неизвестна птица. После Лизи усеща, а може би си въобразява, как пръстите му едва помръдват.
Трябва да реши какво да предприеме по-нататък, но е сигурна само какво не бива да прави — да остави нощта да я покрие с черния си саван и сребристото лунно сияние да я заслепи, а тя да пропадне в сенките. Това място е капан. Сигурна е, че всеки, който остане по-дълго край езерото, няма да може да си тръгне. Осъзнава, че ако продължително се взираш в езерото, ще видиш всичко, което искаш. Изгубени любими хора, починали деца, пропуснати шансове… всичко.
Кое е най-изумителното тук? Че по скамейките няма повече хора. Че не седят рамо до рамо като зрители на световно първенство по футбол.
С периферното си зрение улавя някакво движение и поглежда към рампата. Там стои едър мъж с бял панталон и широка бяла риза, разкопчана до пъпа. Отляво на лицето му зее огромна кървава рана. Стоманеносивата му коса стърчи отзад на странно сплеснатата му глава. Той се оглежда и стъпва на пясъка.
Скот с усилие произнася:
— Автомобилна катастрофа.
Сърцето на Лизи подскача, но тя успява да се сдържи и вместо да обърне рязко глава или да стисне твърде силно ръцете на Скот (все пак пръстите й потрепват издайнически), пита с безизразен глас:
— Откъде знаеш?
Той не отговаря. Шишкавият мъж с разкопчаната риза хвърля още един поглед на безмълвните хора, насядали по каменните скамейки, и нагазва в езерото. Сребристите пипалца на ефирната лунна мъгла се надигат около него и Лизи полага усилие, за да извърне очи.
— Скот, откъде го знаеш?
Скот вдига рамене. Върху плещите му сякаш лежи цял тон, но той ги вдига.
— Телепатия, предполагам.
— Сега ще му стане ли по-добре?
Дълга пауза. Когато Лизи вече си мисли, че няма да последва отговор, Скот изрича:
— Възможно е… той е… то е дълбоко… тук… — Докосва главата си, сякаш загатва за някакво нарушение на мозъчната дейност. — Понякога нещата отиват прекалено далеч…
— След като хората са били в езерото, сядат тук и се увиват със савани? — упорито разпитва Лизи.
Скот не отговаря и тя се бои да не изгуби и малкото, което е пробудила в него. Знае колко лесно може да се случи. Усеща го с всяка фибра на тялото си.
— Скот, мисля, че искаш да се върнеш. Мисля, че заради това се бореше толкова упорито през целия декември. И си мисля, че по същата причина си взел тук жълтото одеяло. Забелязва се дори и в мрака.
Скот я поглежда, сякаш я вижда за пръв път, после се усмихва едва-едва.
— Ти винаги… ме спасяваш, Лизи — мълви.
— Не знам за какво гово…
— Нешвил. Отивах си… — С всяка следваща дума жизнеността му сякаш се завръща и за пръв път тя си позволява да разпали пламъчето на надеждата. — Изгубих се в мрака и ти ме намери. Беше ми горещо… толкова горещо… и ти ми даде лед. Помниш ли?
Тя помни онази, другата Лиза. (На връщане излях половината шибана кока-кола) и как Скот бе престанал да трепери, когато тя сложи кубче лед върху окървавения му език. Помни как червеникавата кола капеше от веждите му. Помни всичко.
— Естествено, че помня. Хайде, тръгваме си.
Той клати глава бавно, но решително:
— Много е трудно. Ти се прехвърли, Лизи.
— Какво, без теб? — Тя примигва и едва след миг осъзнава, че паренето в очите й е от бликналите сълзи.
— Няма да е трудно… направи всичко като онзи път в Ню Хампшир… — изрича той с равен глас, но много бавно, сякаш всяка дума е непосилно тежка. Лизи усеща, че иска да я подведе. — Затвори очи… концентрирай се върху мястото, откъдето дойде… представи си го… и ще се върнеш там.
— Без теб? — изкрещява тя и някакъв мъж с червена фланелена риза от долния ред се обръща към тях. Движи се бавно, като че ли е под вода.
— Ш-ш-шт, Лизи. Тук се пази тишина.
— Ами ако не искам! Не сме в проклетата библиотека, Скот!
В дебрите на Вълшебната гора кикотниците се заливат в смях, сякаш не са чували нещо по-забавно — забавно като предметите, които се продават в „Обърн Новълти“. Нещо плясва в езерото. Лизи се обръща и вижда, че пълният джентълмен е отишъл…, ами, отишъл е някъде другаде. Казва си, че изобщо не й пука за него, без значение дали нещо го е завлякло под водата, или се е озовал в измерението Хикс — единственото, което я вълнува, е мъжът й. Има право, тя винаги го спасява — същинска „спасителка на плажа“. Смята го за нормално, понеже още когато се омъжи за Скот, знаеше, че не е практичен… но би трябвало да очаква поне минимална подкрепа, нали?