Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
— Да — повтори тя и тръгна надолу по рампата. Каза си, че разлика между предишното и сегашното й посещение все пак има — Скот Ландън не седеше на пейката.
Малко й оставаше до брега, когато зърна пътечка, отвеждаща наляво и отдалечаваща се от езерото. Тя погледна луната и бе завладяна от спомените…
11.
Вижда луната между зъберите на гранитните скали около езерото. Месечината е разплута и грамадна — досущ като първия път, когато бъдещият й съпруг я пренесе в Бумна луна, — но на поляната, към която води пътеката, аленооранжевият диск е като насечен от силуетите на дърветата и кръстовете. Толкова много кръстове… Подобно на кръста, който Скот е сковал за Пол, и тези са дървени и ръчно направени; някои са доста големи, други са резбовани, но всички са се килнали. Има и надгробни плочи, които изглеждат каменни, но в сгъстяващия се мрак Лизи не може да прецени дали това е така. Светлината на изгряващата луна й пречи, понеже гробището попада в контражур.
„Ако тук има гробище, защо Скот е погребал брат си на друго място? Да не би защото е умрял с лошата кръв във вените си?“
Не знае отговора на този въпрос, но и не я интересува. Интересува я само Скот. Той седи на една от каменните пейки като единствен зрител на спортно състезание и ако тя възнамерява да направи нещо, време е да действа. „Плюй си на ръцете и се хващай за работа“ — би казало Доброто мамче, използвайки фразата, уловена в това езеро.
Лизи се отдалечава от гробището и грубо скованите кръстове. Върви по брега към каменните скамейки, където седи съпругът й. Пясъкът е утъпкан и боцка босите й ходила. Тя още е по нощница и бельо, но чехлите й са останали отвъд. Сеща се защо допирът на пясъка й се струва познат. В детството си често сънуваше, че лети из къщи на вълшебно килимче, невидима за целия свят. След тези сънища се събуждаше ободрена, уплашена и потна. Пясъкът й напомня за летящото килимче… сякаш, ако свиеше колене и се хвърлеше напред, щеше да полети, вместо да скочи.
„Ще прелетя над езерото като водно конче, порейки водата с пръстите на краката си… ще се спусна до мястото, откъдето започва малко ручейче, превръщащо се в река… ще летя ниско и ще усещам миризмата на влага, ще премина през воалите от мъгла, докато стигна морето… после пак напред… да, все по-нататък и понататък…“
С неимоверно усилие на волята Лизи се изтръгва от магията на видението. Все едно се опитва да стане след безкрайно изтощителна работна седмица и само няколко часа божествен, отморяващ сън. Изведнъж открива, че вече не е на пясъка, а седи на каменната пейка на третия ред от плажа, подпряла брадичка на дланта си. Луната е станала жълтеникава и скоро ще заблести в сребърно.
„Колко ли време съм седяла тук?“ — пита се, обзета от ужас. Предполага, че не е толкова дълго, някъде между четвърт час и трийсет минути, но дори този отрязък от време й се струва прекалено дълъг… макар че вече разбира как въздейства това място.
Погледът й отново е привлечен от езерото… от покоя на езерото, в което сега са нагазили само двама-трима души (сред които жена, понесла на ръце голям вързоп или повито бебе). Лизи се обръща, за да погледне скалите около водоема, звездите, надничащи от притъмняващото небе, и самотните дървета над гранитните зъбери. Едва след като решава, че се е отърсила от хипнотичното въздействие на езерото, тя става и пак търси с поглед Скот. Лесно е — жълтото одеяло се откроява дори сред сгъстяващата се тъма.
Тръгва към него, като прескача скамейките, сякаш се намира на стадион. Заобикаля отдалеч една от забулените фигури, но е достатъчно близо, за да види празните очни кухини и ръката, подаваща се от савана.
Женска ръка с олющен червен лак на ноктите.
Когато доближава Скот, сърцето й бие до пръсване и тя се задъхва, въпреки че прескачането не е било трудно. В далечината кикотниците отново надават пронизителния си вой, смеейки се на безконечната си шега. А от обратната посока се чува едва доловимият звън на камбанката на Чъки Джи и тя си казва: „Поръчката е готова, Лизи! Хайде, побързай! Хората са гладни!“
— Скот? — прошепва, но той не я поглежда. Взира се в призрачно-сияйното огледало, над което се стели ефирна мъгла. Лизи за миг се обръща към езерото, после се втренчва в мъжа си. Вече има обица на ухото и знае до какво може да доведе продължителното съзерцаване на този вир на въображението. — Скот, време е да се върнеш при мен.
Нищо. Никаква реакция. Спомня си как му беше казала, че не е луд и че писането на романи не го е превърнало в безумец, а той бе отвърнал: „Дано си все такава оптимистка, моя малка Лизи.“ Но вече не беше. Сега знае страшна история. В жилите на Пол Ландън бе закипяла лошата кръв и той бе завършил живота си, прикован към стоманения стълб в мазето на уединената фермерска къща. Малкият му брат се бе оженил и бе направил блестяща литературна кариера, ала ето че сега си плащаше за успеха.