Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
— Пак си дошла да ми разбъркваш нещата, а, дете?
Този глас събуди у нея отдавна забравени рефлекси. Без да съзнава, Мургейз бе скрила миниатюрата зад гърба си. Поклащайки печално глава, тя върна картината на мястото й.
— Вече не съм момиченце в детската, Лини. Не бива да го забравяш, иначе някой ден ще взема да изтърся нещо, което после ще трябва да изпълня.
— Вратът ми е мършав и стар — каза Лини, докато поставяше мрежа с моркови и ряпа на масата. Изглеждаше крехка в чистата си сива рокля, с побеляла коса, прибрана отзад на опашка, със съсухрено като стар пергамент лице, но гръбнакът й беше изправен, гласът ясен и силен, а черните й очи — остри, както винаги. — Ако поискаш да го дадеш за бесилката или дръвника, вече бездруго съм си почти отишла. Нали знаеш поговорката — чворестият стар клон затъпява острието, което съсича младата клонка.
Мургейз въздъхна. Лини никога нямаше да се промени. Нямаше да приклекне пред нея, дори целият двор да гледа.
— Ама ти с годините ставаш все по-корава. И все пак не съм сигурна дали палачът няма да намери някоя секира, достатъчно остра за врата ти.
— Не си идвала да ме видиш от доста време, така че предполагам, че нещо смущава ума ти и искаш да ми го споделиш. Когато беше в детската — а и по-късно — винаги си ме посещавала, когато не можеш сама да се справиш с нещата. Да приготвя ли малко чай?
— От доста време ли, Лини? Аз те посещавам всяка седмица и защо ли, след като разговаряш така с мен. Бих прогонила и най-високопоставената дама в Андор, ако си позволеше и половината от това, което слушам от теб.
Лини я изгледа с укор.
— Ти не си стъпвала на прага ми от пролетта. А аз си говоря както винаги. Твърде стара съм вече, за да се променям. Искаш ли все пак чай?
— Не. — Мургейз опипа челото си. Беше объркана. Но тя наистина бе посещавала Лини всяка седмица. Помнеше как… Нищо не помнеше. Гебрил бе запълнил времето й дотолкова, че понякога й беше трудно да си спомни за нещо друго освен за него. — Не, не искам чай. Не знам защо дойдох. Ти не можеш да ми разрешиш проблема.
Старата й гледачка изсумтя.
— Проблемът ти е Гебрил, нали? Само че сега те е срам да ми го кажеш. Момиче, аз сменях пеленките ти в бебешката люлка, грижех се за тебе, когато беше болна и ти прилошаваше, и ти казвах всичко, което трябваше да знаеш за мъжете. Никога не си изпитвала толкова срам, че да не можеш да споделиш нещо с мен, и е много късно да започваш сега.
— Гебрил? — Мургейз ококори очи. — Ти знаеш? Но как?
— О, дете — отвърна й тъжно Лини, — всички го знаят, макар че никой няма куража да ти го каже. Аз можеше да ти го кажа, ако не странеше така от мен, но едва ли беше нещо, заради което ще хукна да ти говоря, нали? В такова нещо една жена не би повярвала, докато сама не го установи.
— За какво ми говориш? — настоя Мургейз. — Било е твое задължение да дойдеш и да ми го кажеш, щом си го разбирала, Лини. Било е задължение на всеки. Светлина, аз съм последната, която го е разбрала, а сега навярно ще се окаже твърде късно, за да го спра!
— Твърде късно ли? — отвърна изумена Лини. — Че защо да е твърде късно? Връзваш Гебрил и го изхвърляш от палата, от цял Андор, заедно с Алтеима и всички останали около него, и точка. Твърде късно било!
За миг Мургейз онемя.
— Алтеима — отрони тя най-сетне. — И… всички останали?
Лини я изгледа втренчено и после поклати отвратена глава.
— И аз съм една стара глупачка. Съвсем съм си изгубила ума. Е, сега вече знаеш. Извадиш ли меда от питата, не можеш го върна обратно. — Гласът й стана по-мек и в същото време ободрителен, както когато трябваше да съобщи на Мургейз, че любимото й пони си е счупило крак и се налага да бъде убито. — Гебрил прекарва повечето си нощи с теб, но Алтеима дели с него почти същото време. Той е в много тесни отношения с другите шестима. Петима от тях имат стаи в двореца. Една млада жена, по някаква причина все е загърната в наметало въпреки жегата. Може би си има мъж. Съжалявам, момиче, но истината си е истина. По-добре застани срещу мечката, вместо да бягаш от нея.
Коленете на Мургейз се подкосиха и ако не беше Лини да пъхне бързо стол под нея, щеше да седне на пода. Алтейма. Сега начинът, по който той ги гледаше, докато си бъбрят клюки, доби нов смисъл. Мъж, наблюдаващ как любимите му котенца си играят. И още шест други! В нея кипна гняв, гняв, който го нямаше, когато си помисли, че Гебрил само се домогва до трона. За онова тя бе разсъдила хладно и ясно; ясно, колкото можеше да бъде ясна мисълта й в последно време. Онова беше опасност, която трябваше да се обмисли с хладен разум. Но това! Този мъж беше натикал крантите си в собствения й палат. Беше я превърнал в една от своите уличници. Искаше главата му. Искаше жив да го одерат пред очите й. Но пък как искаше милувката му! „Навярно полудявам!“