Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
— Да, моя кралице. — Гласът на Таланвор си оставаше все така сдържан, за разлика от лицето му, по което все още тлееше гняв. — Той се разсмя. Каза само, че Две реки, изглежда, му създават само неприятности и че някой ден ще трябва да направи нещо по въпроса. Каза, че тази дреболия трябвало да изчака, докато не се свършат някои много по-важни неща.
Тя скочи и захвърли книгата. Стори й се, че Таланвор се усмихна с мрачно удовлетворение, когато се понесе покрай него. Една от слугините й каза къде се намира Гебрил и тя закрачи право към оградения с колонада вътрешен двор с мраморния фонтан с басейн, пълен с лилии и рибки. Тук беше по-прохладно и сенчесто.
Гебрил седеше на широкия бял перваз на фонтана и около него се бяха струпали благородници и придворни дами. Тя разпозна по-малко и от половината от тях. Мургавият, с квадратно лице Джарад от дома Саранд с неговата свадлива жена Еления. Винаги превзетата Аримилла от дома Марн, чиито премрежени кафяви очи бяха широко отворени в престорен интерес, и кокалестия Мейсин от дома Керен, готов да натисне всяка жена, която би могъл да заклещи в някой ъгъл, въпреки че вече отдавна бе побеляла. Неан от дома Аравн, с обичайната си подигравателна усмивчица, разваляща бледоликата й хубост. И Лир от дома Барин, накичен с меч и разни други неща, както и Каринд от дома Аншар с присъщия й смразяващо категоричен поглед, с който, разправяха, беше изпратила трима съпрузи в гроба. Останалите изобщо не познаваше, което беше странно само по себе си, но точно тези тя никога не пускаше в двореца, освен по официални поводи. Всички те й се бяха противопоставили по време на Войната за наследството на трона. Еления и Неан сами бяха предявили претенции за Лъвския трон. Какво си бе въобразил Гебрил, та беше привикал тук точно тях?
— …големината на именията ни в Кайриен, милорд, — говореше Аримилла, облегната на Гебрил, когато Мургейз се приближи. Сбраните благородници я изгледаха съвсем бегло. Сякаш беше някоя слугиня, донесла виното им!
— Искам да говоря с теб за Две реки, Гебрил. Насаме.
— Въпросът е решен, скъпа моя — отвърна той небрежно, шарейки с пръсти във водата. — Други неща ме интересуват сега. Мислех, че ще останеш да си четеш, докато мине горещината. Сега трябва да се прибереш в стаята си и да си стоиш там, докато падне вечер.
Скъпа моя. Беше я нарекъл „скъпа моя“ пред тези натрапници! Колкото и да я възбуждаха тези думи на устните му, когато оставаха сами… Еления прикри устата си с шепа, за да не прихне.
— Не мисля, лорд Гебрил — каза хладно Мургейз. — Ще дойдете с мен веднага. А останалите да са напуснали двореца преди да съм се върнала, иначе ще ги прогоня от Кемлин окончателно.
Изведнъж той скочи — едър мъж, извисяващ се над нея. Тя сякаш не можеше да откъсне поглед от тъмните му очи; кожата й настръхна, сякаш през двора внезапно бе лъхнал леден вятър.
— Ще се прибереш и ще ме чакаш, Мургейз. — Гласът му, като далечен тътен, изпълни ушите й. — Направил съм всичко, което е необходимо. Ще дойда при теб тази вечер. Ще се прибереш веднага. Хайде.
Вече бе вдигнала ръка да отвори вратата на дневната си, когато осъзна къде се намира. И какво се бе случило. Той й беше казал да се прибере и тя си отиде. Зяпнала с ужас вратата, тя почти си представи подхилванията на мъжете и открития присмех на повечето жени. „Какво е станало с мен? Възможно ли е да съм толкова омаяна от един мъж?“ Все още изпитваше порив да влезе вътре и да го чака търпеливо.
Зашеметена, тя се насили да се обърне и да се отдалечи. Усилието беше мъчително. Вътрешно се присви, представяйки си как Гебрил ще се разочарова, като не я намери там, където е очаквал, и още повече се присви, осъзнавайки унизителното раболепие на тази мисъл.
Първоначално нямаше никаква идея накъде е тръгнала, нито защо, освен че нямаше да чака покорно, не и за Гебрил, не и за който и да е мъж или жена на този свят. Картината с фонтана натрапчиво се повтаряше в ума й — как той й нарежда да си тръгне и онези омразни, насмешливи лица, които я гледаха. Умът й все още изглеждаше замъглен. Не можеше да разбере как или защо е позволила това да се случи. Трябваше да се замисли за нещо, което можеше да разбере, нещо, с което можеше да се справи. Джарид Саранд и другите.
Когато получи трона, тя им бе простила всичко, което бяха направили по време на „Наследството“, както бе опростила всички, застанали срещу нея. Беше решила, че е най-добре да зарови всички вражди, за да не заберат в заговори и дворцови интриги, от каквито страдаха толкова други страни. Игра на Домовете се наричаше тази напаст — Даес Дай-мар — или Великата игра, която водеше до безкрайни заплетени кръвни вражди между благородните фамилии и до сваляния на владетели; същата тази „Игра“ беше в сърцевината на гражданската война в Кайриен и несъмнено беше изиграла своята роля за метежите, обхванали Арад Доман и Тарабон. Оправданията целяха преди всичко да прекратят развихрянето на Даес Дай-мар в Андор, но ако можеше да остави някои от тези декрети неподписани, щяха да бъдат пергаментите с имената на онези седмина.