Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
Глава 19
Спомени
Мургейз вдигна глава от книгата в скута си. От прозореца на дневната до спалнята й струеше слънчева светлина. Денят вече се бе сгорещил, без никакъв свеж полъх, и пот бе навлажнила лицето й. Наближаваше пладне, а тя беше прекарала целия предиобед в стаята. Това не й беше присъщо; не можеше да си спомни защо бе решила да изкара цялата утрин тук с книгата. Напоследък, изглежда, не можеше да се съсредоточи в четене. Ако се съдеше по часовника на полицата над камината, цял час беше минал, откакто бе прелистила поредната страница, а не можеше да си спомни думите в нея. Трябваше да е от горещината.
— Моя кралице?
Младият офицер от личната й гвардия, коленичил с юмрук, опрян на червено-златистия килим, й се стори смътно познат. Някога тя знаеше името на всеки гвардеец, назначен на служба в двореца. Навярно това бе заради всичките тези нови лица.
— Таланвор — каза тя, за изненада на самата себе си. Беше висок и добре сложен младеж, но не можеше да се досети защо си го спомняше. Да не би да беше водил някого при нея? Някога отдавна? — Гвардейски лейтенант Мартин Таланвор.
Той я изгледа с изненадващо укорителен поглед, след което отново сведе очи към килима.
— Моя кралице, простете ми, но съм учуден, че още сте тук при новините, които пристигнаха тази заран.
— Какви новини? — Щеше да е добре да научи нещо ново освен клюките на Алтейма за тайренския двор. Понякога изпитваше чувството, че има нещо друго, за което искаше да разпита жената, но единственото, което двете обсъждаха, бяха клюки — нещо, с което тя не помнеше да се е занимавала преди. На Гебрил, изглежда, му беше забавно да ги слуша — седеше на високия стол пред камината, кръстосал крака и доволно усмихнат. Алтейма бе започнала да носи твърде дръзки тоалети — Мургейз трябваше да й направи забележка. Смътно сякаш си спомни, че си го е помисляла и преди. „Глупости. Ако бях, вече щях да съм й го казала.“ Тя поклати глава, осъзнала, че умът й отново се е отнесъл далеч от младия офицер и че той бе започнал да говори и бе млъкнал, като беше разбрал, че не го слуша. — Повтори ми го. Бях се разсеяла. И се изправи.
Той стана, със сърдито лице и пламнали очи. Тя погледна към това, в което се беше вторачил, и се изчерви. Роклята й беше с изключително дълбоко деколте. Но на Гебрил му харесваше да носи точно такива. При тази мисъл тя престана да се притеснява, че седи почти гола пред един от своите офицери.
— Бъди кратък — каза му тя рязко. „Как смее да ме заглежда по този начин? Би трябвало да го накажа с бой с камшици.“ — Какви са тези толкова важни новини, че си решил, че можеш да влизаш в покоите ми като в пивница? — Лицето му помръкна, но дали от уместното в случая притеснение, или от още по-силен яд, не можа да се разбере. „Как смее да се гневи на кралицата си? Да не би да си въобразява, че единственото ми задължение е да го слушам?“
— Бунт, кралице — каза той с равен тон и при тези думи всякаква мисъл за гняв и непочтителни погледи я напусна.
— Къде?
— В Две реки, моя кралице. Някой там е вдигнал стария пряпорец на Манедерен — Червения орел. Тази сутрин от Бели мост пристигна вестител.
Пръстите на Мургейз забарабаниха по книгата и мислите й затекоха някак по-изчистени, отколкото изглеждаха напоследък. Нещо свързано с Две реки, някакви проблясъци, на които все още не можеше да придаде ясен облик, я накараха да се зарови в паметта си. Областта едва ли можеше сериозно да се нарече част от Андор и фактически не беше, от поколения насам. Тя и последните три кралици преди нея с мъка бяха поддържали известен контрол над рударите в Мъгливите планини и дори този скромен контрол можеше да се загуби, ако се намереше начин металът да се изнася по друг път, нежели през територията на Андор. Изборът между възможността да се държи златото, среброто и другите метали и вълната и табакът на Две реки не беше кой знае колко труден. Но едно неочаквано въстание, та дори да е въстание в част от владенията й, над която тя властваше само на карта, можеше да се разпростре като пожар в области, които наистина бяха под властта й. А споменът за Манедерен, унищожена в Тролокските войни, Манедерен на легенди и сказания, все още се пазеше в умовете на някои хора. Освен това Две реки все пак беше нейна. Макар населението й да се беше чувствало самостоятелно и неуправлявано твърде дълго време, то все пак беше част от владенията й.
— Уведомен ли е лорд Гебрил? — Не беше, разбира се. Иначе щеше сам да й донесе вестта и да я посъветва как да се справи с това. Предложенията му винаги се оказваха уместни. „Предложения ли?“ Странно, но тя като че ли си спомняше, че той просто й казваше какво да прави. Това, разбира се, беше невъзможно.