Жълтите очи на крокодилите

-    Нали няма вие да вървите по улиците до него с едната грамад-на обувка! Как ли ще изглеждам!

Жозефин я погледна смаяна.

-    Още повече че го разкрих с хитрост! Иначе щеше да продължава да ме баламосва. Когато стигнах в кафенето, беше вече там, седнал, издокаран, парфюмиран, с отворена яка и пред него красиво опакован подарък... Вижте!

Тя протегна ръка да покаже пръстен на безименния си пръст, украсен с нещо, което приличаше на малък диамант.

-    Целуваме се. Той ме хвали за тоалета ми, поръчва мента с вода за себе си и кафе за мен и говорим ли, говорим... Заявява, че все повече се бил привързвал към мен, че е премислил добре, че ще ми наеме апартамента, който ми е така необходим. В този момент го целувам, увисвам му на врата, притискам се, с две думи, правя се на шут! На него мед му капе на душата, но пак не предлага да отидем в хотел. Реших, че това вече не е нормално, и си измислям някаква среща, за да си тръгна. Алберто ми целува ръка и ми заявява, че следващия път ще купим вестник и ще разгледаме обявите заедно. Отивам до ъгъла на улицата, скривам се и чакам да си тръгне. Та го видях как куцука! Единият му крак все едно е пъхнат в куфарче за резервни части! Той е куц, госпожо Жозефин, куц е! Целият е изкривен!

-    И какво от това? И той има право да живее, нали? - извика Жозефин и с отвращение добави: - Има право да куца, както вие имате право да го ограбвате.

Кристин Бартийе слушаше Жозефин, зяпнала от изненада.

-    Не се ядосвайте, госпожо Жозефин, недейте.

-    Искате ли да ви кажа какво мисля за вас: отвращавате ме! Ако го нямаше Макс, щях да ви изхвърля! Живеете в дома ми, нищо не похващате, абсолютно нищо, прекарвате си времето да се задявате по интернет, да дъвчете дъвка пред телевизора и да негодувате, че гаджето не отговаря на представите ви. Направо сте жалка... Нямате нито сърце, нито достойнство.

-    Ми добре тогава... - избърбори Кристин Бартийе. - Щом човек не може даже да си поговори.

-    Това, което трябва да направите, е незабавно да започнете да си търсите работа, да ставате сутрин, да се обличате, да се грижите за сина си и да ми помагате в домакинството. Да сте се замисляли за това, а?

-    Мислех си, че ви харесва да се грижите за другите. Затова не ви се бърках...

Жозефин подиря лакти на масата, сякаш се канеше да преговаря, и продължи:

-    Вижте какво... Затънала съм до гуша в работа и нямам време да се разправям с вас. Днес сме десети юни, искам до края на месеца да ви видя гърба. Със или без Алберто! Съгласна съм, защото съм загубенячка, да задържа Макс, докато си уредите нещата, но не искам повече, чунате ли, изобщо не искам да се грижа за вас.

-    Мисля, че разбрах... - прошепна Кристин Бартийе и въздъхна драматично като човек, който не намира разбиране.

-    Чудесно, защото нямам намерение да си губя повече времето да ви обяснявам! Любезността си има граници и да ви призная, моята се изчерпа...

Жозиан видя да пристига малката Кортес. Точно навреме като всяка сутрин. Влизаше, леко поклащайки ханш, елегантно и изискано като модел. И най-малкото й движение беше прецизно и отрепе-тирано. Усмихната поздравяваше всички, придаваше си внимателен вид, познаваше всеки по име. Всеки ден променяше нещо в облеклото си, никог а не пропускаше да предизвика възхищението на околните с дългите си крака, тънката си талия, щръкналите си гърди, сякаш се бе научила да изтъква всяка част от тялото си, но го правеше така, че да изглежда съвсем непринудено. Преди да започне работа, завързваше дългата си кестенява коса и театрално я разпускаше в края на работния ден, прибирайки я зад ушите, за да може всеки да види красивия овал на лицето й, седефения й тен и деликатните й черти. Но пък работеше яко! Не можеха да я обвинят, че не си заслужава хляба! Жинет я беше прибрала под крилото си, показала й бе как се управлява складът. Малката знаеше да работи с компютър и бързо схващаше. Сега искаше да я преместят другаде и се въртеше край Жозиан.