Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
— Оглеждай се за обувки — каза Бинабик. — Тези манастирски обитатели обикновено носят сандали, но на някои от тях понякога им се налага да ходят или да яздят в студено време. Най-добре ще е да си намериш обувки по мярка, а ако не, по-добре да са ти големи, отколкото да ти стискат.
Започнаха да търсят от срещуположния край на дългата постройка. Никоя от вратите не бе заключена, но килиите бяха отчайващо празни. Единствено украшение в повечето от тях бе едно Дърво на стената. Над грубия си сламеник един от монасите бе окачил клонче от калина. Нейният ободряващ вид в такава оскъдна обстановка повдигна духа на Саймън, ала той скоро си спомни за съдбата на обитателя на стаята. Когато отвори вратата на шестата или седмата килия, го стресна съскане и между краката му профуча малка неясна сянка. Той си помисли, че някой е изстрелял срещу него стрела, ала един поглед в малката празна стая го убеди в невъзможността на такова начинание. Миг по-късно осъзна какво е това и устните му се разтвориха в усмивка. Един от монасите, несъмнено в разрез с манастирските правила, бе гледал домашен любимец — котка, точно като малкото сиво животинче, с което Саймън се беше сприятелил в Хейхолт. След два дни престой в килията, в очакване на господаря си, който никога нямаше да се завърне, тя беше гладна, ядосана и изплашена. Той се върна по коридора, за да я потърси, но животинчето беше изчезнало.
Бинабик чу тропането му.
— Наред ли е всичко, Саймън? — извика той от една от другите килии, без да се показва.
— Да — отвърна Саймън. Светлината, която проникваше през малките прозорци над него, бе съвсем посивяла. Той се подвоуми дали да отиде при Бинабик, или да продължи огледа си. Реши поне да огледа килията на монаха с нелегалната котка.
Малко по-късно се сблъска с последствията от държането на животни дълго време в затворено помещение. Запуши носа си, огледа бързо килията и забеляза една малка книга, грижливо подвързана с кожа. Мина на пръсти по несигурния под, грабна я от ниското легло и се измъкна от килията.
Тъкмо беше влязъл в съседната килия и се канеше да разгледа находката си, когато на вратата се появи Бинабик.
— Нямам голям късмет в търсенето. А ти? — попита тролът.
— Няма обувки.
— Е, скоро ще се стъмни. Мисля да хвърля един поглед в Къщата за гости, където са преспали непознатите убийци. Може би ще открия нещо, което да ни даде повече яснота. Чакай ме тук, а?
Саймън кимна и Бинабик се отдалечи.
Както предполагаше, четивото беше Книга на Ейдон, въпреки, че беше твърде скъпа и изящно изработена, за да бъде притежание на един беден монах. Саймън предположи, че е подарък от някой заможен роднина. Самото четиво не бе кой знае колко забележително, въпреки че шрифтът бе много изящен — поне доколкото Саймън можеше да види на намаляващата светлина, — но имаше нещо, което привлече вниманието му.
На първата страница, където хората често изписват имената си или някакви пожелания, стоеше една фраза, изписана старателно, ала с трепереща ръка:
Една златна кама пронизва сърцето ми;
това е Бог.
Една златна игла пронизва сърцето на Бог;
това съм аз.
Саймън седеше загледан в думите. Куражът му бе подложен на изпитание; заля го вълна, разрушителна океанска вълна от разкаяние и страх, едно усещане за неща, които, макар и да бяха невидими, го ужасяваха със своето безвъзвратно отминаване.
От този унес го извади Бинабик, който показа главата си през вратата и метна чифт обувки, които с приглушен звук тупнаха на пода пред Саймън. Той не вдигна погледа си от книгата.
— Освен твоите нови обувки, в Къщата за гости има и други, много по-интересни неща — каза Бинабик. — Обаче вече се стъмва. Ще се върна след малко. Чакай ме пред тази постройка.
След изчезването на трола Саймън помълча известно време, после остави книгата — възнамеряваше да я вземе със себе си, ала промени решението си — и нахлузи обувките на краката си. При друг случай би се зарадвал да открие колко са му удобни, ала сега просто остави скъсаните си обувки на пода и тръгна към изхода.
Беше настъпила здрачна привечер. Оттатък общия двор се издигаше Къщата за гости, съвсем същата като зданието, което Саймън бе напуснал току-що. Неизвестно защо гледката на вратата отсреща, люлееща се неспирно, го изпълни с някакъв неясен страх. Къде беше тролът?