Войната на Калибан
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: The Expanse #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-408-6
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Войната на Калибан». Краткое содержание книги:
„Г-н Менг, гледах съобщението ви и сърцето и молитвите ми са с вас. Съжалявам, че не мога да ви пратя пари, защото съм на основна, но приложих съобщението към църковния бюлетин. Надявам се да намерите дъщеря си цяла и невредима.“
Пракс беше съставил типово писмо за отговор на всички обикновени доброжелатели и даже си беше мислил да потърси филтър, който да разпознава тези съобщения и да им отговаря автоматично. Въздържа се, защото не бе сигурен колко добре може да формулира комплекта от условия, а не искаше някой да си помисли, че приема съчувствията му за даденост. Пък и така или иначе нямаше никакви задължения на „Росинант“.
„Пиша ви, защото може да имам информация, която ще ви помогне да си върнете дъщерята. От съвсем ранна възраст получавам силни пророчески сънища и три дни преди да видя изявлението на Джеймс Холдън за вас и дъщеря ви, я видях насън. Беше на Луната, на някакво много тясно място без светлина и беше уплашена. Опитах се да я утеша и сега знам със сигурност, че ще я откриете на Луната или в близка орбита.“
Разбира се, Пракс не отговаряше на всичко.
Пътуването до Йо нямаше да отнеме много повече време от това до Тихо. А може би и по-малко, тъй като този път едва ли щяха да си имат проблеми с протомолекулен гратисчия, който да взриви товарния отсек. Когато Пракс мислеше за това прекалено дълго, ръката го засърбяваше. Знаеше къде се намира Мей — или къде се е намирала. С всеки час се доближаваше дотам все повече и всяко съобщение, пристигащо в благотворителната му сметка, му даваше още малко сила. Още някой, който би могъл да знае къде е Карлос Мериън и какво прави.
Бе започнал разговори с неколцина от хората, предимно чрез размяна на видеозаписи. Беше говорил с един агент по сигурността със седалище на Церера, който бе извършил част от проучванията по доставките и му изглеждаше наистина мил човек. Беше разменил няколко видеосъобщения с една психоложка на Марс, докато не започна да изпитва неловкото чувство, че тя го сваля. Цяло училище деца — поне сто — му бяха пратили запис как пеят песен на смесен испански и френски в чест на Мей и нейното завръщане.
Съзнателно той разбираше, че нищо не се е променило. Все още имаше голяма вероятност Мей да е мъртва или просто той да не я види никога повече. Но при такъв неспирен поток от хора, които му казваха, че всичко ще е наред, че се надяват всичко да е наред, че са на негова страна, бе по-трудно да го обземе отчаяние. Сигурно бе нещо като ефект на групово подсилване. Това бе обичайно за някои видове селскостопански растения: болно или страдащо растение можеше да бъде преместено в компанията на добруващи екземпляри и от самата близост с тях състоянието му да се подобри, дори ако почвата и водата се доставят отделно. Да, това се предаваше по химичен път, но хората бяха социални животни и когато една жена ти се усмихва от екрана, сякаш взирайки се дълбоко в очите ти, и ти казва онова, в което искаш да вярваш, бе почти невъзможно да не ѝ повярваш.
Знаеше, че това е егоистично, но също така бе и пристрастяващо. Той бе престанал да обръща внимание на пристигащите дарения, след като разбра, че има достатъчно, за да финансира пътуването на кораба до Йо. Холдън му бе дал списък на разходите и подробна разбивка на цените, но Пракс не мислеше, че капитанът ще го мами, затова почти не погледна друго, освен общата сума в дъното. След като разполагаше с достатъчно пари, бе престанал да се тревожи за тях.
Сега цялото му време и внимание поглъщаха коментарите.
Чуваше Алекс и Еймъс да разговарят в каюткомпанията. Гласовете им звучаха спокойно и делнично. Това му напомни за университетското общежитие. Гласовете и присъствието на други хора, уютът, който тези познати звуци създаваха. Не бе много по-различно от това да четеш коментарите.
„Аз загубих сина си преди четири години и пак не мога да си представя какво преживявате в момента. Иска ми се да можех да ви помогна с нещо повече.“
Списъкът се бе смалил само до няколко десетки. По условното корабно време беше средата на следобеда, но много му се спеше. Замисли се дали да не остави другите съобщения за след като си подремне и реши да ги прочете, без да си налага да отговаря на всяко от тях. Алекс се засмя. Еймъс се присъедини към него.
Пракс отвори петото съобщение.
„Ти си гнусен ненормален копелдак и ако някога те видя, кълна се в Бога, ще те пречукам лично. Хора като теб трябва да бъдат изнасилвани до смърт, просто за да видят какво е.“