Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
Мъжът се настани на стола и обърна към мен лице, дълго и ъгловато като тялото му, пренебрегвайки яйцата.
— Намерих го. В килиите за длъжници на Централната банка, на Пиацо.
— Прекрасно. — Облекчението ми се бореше с раздразнението. Проклет да съм, ако знаех защо бях профукал сума ти пари за детектив — можех да позная, че хлапето ще свърши зад решетките някъде. Но в затвор за длъжници? — Сигурен ли си, че е той?
— В Умбертиде няма много северняци — или поне не бледи като мляко безбожни северни езичници, и не като него. — Той бутна през масата малко руло пергамент. — Адресът и номерът на случая му. Обадете ми се, ако мога да ви услужа с още нещо. — С тези думи той стана и един сервитьор се втурна да го изпрати до вратата.
Аз развих пергамента и се втренчих в числото, като че ли то би могло да ми разкрие как едно дете без пукната пара се е озовало в килия за длъжници, а може би дори отговора на още по-силно човъркащия ме въпрос — защо бях хвърлил време и пари, за да го издиря? Е, поне намирането му се бе оказало изненадващо бързо и лесно. Следващата ми работа беше да го настаня на някое безопасно и сигурно място, откъдето няма да избяга. Тогава може би щях да се отърва от неудобния си и за щастие рядък пристъп на съвест.
Годината, прекарана в Математа, ме беше въоръжила с очакването, че числата крият тайни, но бе пропуснала да ми даде средствата да ги разбуля. Аз бях лош студент и дребните матмагьосници, натоварени с обучението ми, скоро вдигнаха ръце от мен. Единствените числа, от които разбирах нещо, бяха ставките — поради любовта ми към хазарта. Либанците го наричаха теория на вероятностите и успяваха да изсмучат повечето удоволствие и от него.
98-3-8-3-6-6-81632.
Просто числа. Централната банка? Бях мислил, че ще открия Хенан мъртъв в някоя канавка или прикован с верига към тезгяха в някоя работилница… но не и като гост на Флорентинската централна банка.
Останах още малко да гледам как обядващите поглъщат цели малки състояния, без да мога да кажа колко от тях действително се наслаждаваха на пресолените деликатеси, наредени върху чиниите им.
Обърнах се да дам знак да ми донесат нова чаша анкратско червено. Има един шум, който монетите издават при търкането им една в друга, не точно звън и не точно шушнене. Златото издава по-тих звук от медта или среброто. Във Флоренция секат флорини, по-тежки от дукатите или златните крони на Червения предел, а в Умбертиде секат също така двойни флорини, върху които стои не главата на някой крал, нито Адам, третият с това име и последен от императорите, нито пък някакъв имперски символ — само монограмът на Централната банка. Този тих звън на злато в злато, на двоен флорин, плъзгащ се по двоен флорин, придружи движението, с което поисках още вино, и макар че бе не по-силен от шепот на фона на разговорите наоколо, няколко чифта очи се завъртяха към мен. Златото винаги говори гръмко и никъде другаде ушите не са тъй настроени да улавят гласа му, както в Умбертиде.
Повечето от обядващите хора бяха модерни, движени както и цял Умбертиде от теченията на модата, които се меняха с главозамайваща бързина. Що се отнася до модата в облеклата, единственото неизменно нещо в стила на Умбертиде беше, че те трябва да са неудобни, скъпи и да не приличат на дрехи.
Сведох пак очи към числото. Би трябвало да оставя хлапето да се мъчи, докато си довърша яденето. В идеалния случай би трябвало да оставя неблагодарното келеме да прекара още месец на застояла вода и огризки. Сдъвках едно пъдпъдъче яйце, взирайки се над малкото море от многоетажни шапки, приведени над чиниите. Явно беше модно да не ги свалят по време на ядене — поне за тази седмица. Аз обаче не разполагах с цял месец. Беше дошло време да напусна града и забавянето дори с един ден можеше да се окаже рисковано.
С въздишка се оттласнах от масата, оставих един орязан флорин до главната чиния и си тръгнах. Златото, скрито по цялата ми персона, подрънкваше тихичко, а остатъкът, прибран в чантата, която носех, се опитваше да ми откъсне ръката.
Модерните ме изпратиха с поглед, сякаш някакъв инстинкт привличаше очите им към оттеглянето на такова количество капитал.
Та-Нам ме чакаше пред „Угоената гъска“, отпуснат в сянката, но не и задрямал. Можех да си наема шестима пазачи за цената, която платих за сина на меча, но прецених, че той е по-смъртоносен и със сигурност по-лоялен към парите, след като лоялността е кредо на неговата каста. Мъжете като Та-Нам се отглеждаха и обучаваха само с тази цел на някакъв адски остров край бреговете на Африк, далеч, далеч на юг. Бях се възползвал от съвета на матмагьосника и си бях осигурил услугите на син на меча веднага щом депозирах първата си хилядарка. Цената на договора му остави значително по-малка сума за пазене, но въпреки това смятах съвета на Юсуф за добър — един принц трябва да има най-доброто и охраната му трябва да показва стойността на онова, което се пази. Както и да е, една от прелестите на Умбертиде е начинът, по който магиите на пазара позволяват една монета да се превърне в много, плувайки по мрежа от кредити, обещания и завъртени изчисленийца, наречени „финансови инструменти“. Може би за първи път в живота си бях платежоспособен и можех да си позволя най-доброто.