Буденброкови. Упадъкът на едно семейство

Тая реч държа Тони; после, доста изтощена, се облегна назад на стола, заби брадичката си в ръката и втренчи поглед в стъклата на прозореца.

Консулът стоеше съвсем изплашен, зашеметен, почти потресен пред нея, и мълчеше. После въздъхна облекчително, дигна ръце до височината на раменете и ги отпусна върху бедрата си.

— Да, в такъв случай няма какво да се прави! —каза той тихо, обърна се леко на тока си и се запъти към вратата.

Тя погледна подире му със същото изражение, с което беше го посрещнала: страдалческо и нацупено.

— Том? —попита тя. — Сърдиш ли ми се?

Той държеше овалната ръчка на вратата в едната ръка, а с другата направи морно отбранително движение.

— Ах, не. Съвсем не.

Тя протегна ръка към него и положи глава върху рамото си.

— Ела, Том... Сестра ти не е много честита в живота. Всичко се струпва на нейната глава... И в тоя миг тя няма никого, който да я подкрепи...

Той се върна и улови ръката й — отстрани, до известна степен равнодушно и вяло, без да я погледне.

Изведнъж горната й устна затрепери.

— Сега ти ще трябва да работиш сам — каза тя. — С Кристиан не може да се захване нищо както трябва... а с мене е свършено... Изложих се съвсем... не ме бива вече за нищо... да, безполезна жена съм и вие ще трябва да ме храните по милост. Не бих помислила никога, Том, че така напълно няма да ми се удаде да ти помагам малко. Сега ще трябва сам-самичък да имаш грижата, щото ние, Буденброкови, да запазим мястото си... И нека бог ти помага!

Две сълзи, едри, светли детски сълзи се търкулнаха по страните й, кожата на които показваше вече малки грапавини.