Буденброкови. Упадъкът на едно семейство

— Иди, Том! Но почукай тихо да не се изплаши. И остани спокоен, чуваш ли? Нервите й не са в ред. Не яде почти нищо... Знаеш, стомахът й... Поговори спокойно с нея!

Той се изкачи бързо по стълбата за втория етаж, като по навих вземаше стъпалата през едно и замислено сучеше мустаците си. Но още докато чукаше, лицето му се проясни, защото той беше решил колкото е възможно по-дълбоко да разглежда работата с хумор.

Като чу едно страдалческо: „Влез!“ —той отвори вратата и завари госпожа Перманедер легнала с горните си дрехи на леглото,завесите на което бяха дръпнати, зад гърба си беше сложила пухената завивка, а на нощната масичка стоеше стъкълце с капки за стомах. Тя се пообърна, подпря глава на ръката си и го погледна с нацупена усмивка. Той се поклони много дълбоко и с разперени ръце описа тържествен жест.

— Милостива госпожо!... На какво дължим честта да видим сред нас жителката на един престолен град?...

— Целуни ме, Том! — отговори тя и се изправи, поднесе му страната си и пак се обърна назад. — Добър ден, доброто ми момче! Както виждам, ти съвсем не си се променил след ония дни в Мюнхен.

— Хм, скъпа моя, за това не можеш да съдиш тук при спуснати транспаранти. И на всеки случай нямаш право да ми грабваш под носа комплимента, който естествено се пада на тебе...

Задържал ръката й в своята, той притегли един стол и седна до нея.

— Както много пъти вече съм казвал: ти и Клотилда...

— Засрами се, Том!... Как е Тилда?

— Добре, разбира са. Мадам Крауземинц се грижи за нея и гледа да не я остави гладна. Това обаче не пречи на Тилда всеки четвъртък да поглъща тук невъобразими количества... като че в аванс за следната седмица.

Тя се разсмя така сърдечно, както дълго време вече не бе се смяла, но после се пресече с въздишка и попита:

— А как е търговията?

— М-да... караме я криво-ляво. Трябва да бъдем доволни.

— Слава богу, че поне тук всичко е наред! Но, ах, съвсем не съм разположена да бъбря весело...

— Жалко. Човек би трябвало, quand meme[82], да запази хумора си.

— Не, с него е свършено, Том... Ти знаеш всичко?

— Ти знаеш всичко!... — повтори той, пуска ръката й и из един път дръпна стола си малко по-назад. — Свети боже, как звучи само! „Всичко“! Какво ли не е погребано само е това „всичко“! „Положих също любовта си и мъката си в него аз“[83], а? Не, слушай сега!

Тя мълчеше. Докосна го с един учуден и дълбоко оскърбен поглед.

—Да, очаквах такова изражение — каза той,—защото ти не би била тука без такова изражение на лицето. Но позволи ми, добра Тони, да гледам на тая работа толкова по-прекалено леко, колкото по-прекалено тежко гледаш ти на нея и ще видиш, че ще се допълваме по най-изгоден начин...

— Прекалено тежко ли, Томас? Прекалено тежко ли?...

— Да. Боже господи, нека не играем трагедия! Нека поговорим малко по-скромно, а не с „всичко се свърши“ и „вашата нещастна Антония“! Разбери ме правилно, Тони! Ти добре знаеш, че аз съм първият, който се радва от сърце на пристигането ти. Отдавна имах желание да ни дойдеш веднъж на гости без мъжа си, да поседим отново тъй съвсем en famille[84]. Но това, че пристигаш сега и пристигаш така, pardon, но това е глупост, моето дете!... Да... остави ме да се доизкажа! Сигурно е вярно, че Перманедер се е държал доста зле, и бъди убедена, че и аз ще му дам да разбере това...