Буденброкови. Упадъкът на едно семейство
- Автор: Манн Томас
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Димитър Стоевски
- Жанр: Зарубежная классическая проза
Электронная книга - «Буденброкови. Упадъкът на едно семейство». Краткое содержание книги:
Тя се пресече, заби отново брадичката си в ръката и се втренчи възбудено в стъклата на прозорците. Той стоеше пред нея подпрян на един крак, с ръце в джобовете на панталона, спрял очите си върху нея, но без да я вижда, потънал в мисли, и движеше бавно главата си насам-натам.
— Тони — каза той, — няма да ме измамиш. Аз го знаех и преди, но ти се издаде с последните, си думи. Не се касае за мъжа, а за града. Съвсем не се касае за онова безразсъдство на небесната стълба, а изобщо за всичко. Ти не си могла да се аклиматизираш. Бъди искрена!
— Тук си прав, Томас! — извика тя; дори скочи и протегна ръка право към лицето му.
Нейното лице беше румено. Тя стоеше изправена като боец, уловила с една ръка стола и жестикулираща с другата, и държеше реч, пламенна, вълнуваща реч, която бликаше неудържимо. Консулът я гледаше с дълбока почуда. Новите думи кипяха и извираха толкова бързо, че просто не и оставаше време да си поеме дъх. Да, тя намираше думи, даваше израз на цялото негодувание, което се бе насъбрало в нея през тия години — донякъде безразборно и объркано, но му даде израз. Беше някаква експлозия, избухване на напълно отчаяна честна натура... Разрази се нещо, срещу което не можеше да се издигне никакво възражение, нещо стихийно, по което не можеше вече да се спори...
— Тук си прав, Томас! Кажи го още веднъж! Ех, казвам ти изрично, че не съм вече глупачка и зная какво да мисля за живота. Вече не се вкаменявам, като чуя, че в него не винаги всичко се върши честно и почтено. Познавах хора като Плачи-Тришке, бях омъжена за Грюнлих и познавам бонвиваните в нашия град. Не съм някоя невинна селска мома, чуваш ли, и случката с Бабет сама по себе си, откъсната от всичко друго, не би ме накарала да избягам, повярвай ми! Работата е там, Томас, че тя препълни чашата...а не трябваше много, защото тя собствено беше вече пълна... отдавна вече пълна... отдавна вече пълна! Нещо съвсем нищожно можеше да я накара да прелее, камо ли това... камо ли съзнанието, че дори в това отношение не мога да се осланям на Перманедер. Това тури капак на всичко. Дойде ми вече до гуша. Това из един път накара да узрее решението ми да се махна веднъж завинаги от Мюнхен...а това решение зрееше отдавна в мене отдавна, Том, защото аз не мога да живея там долу, кълна се в бога и в цялото му свято войнство! Ти не знаеш колко нещастна бях, Томас, защото дори когато ти дойде да ни навестиш, аз не ти дадох да забележиш нищо, не, защото съм тактична жена, която не иска да досажда с жалби на другите и да излива всеки делничен ден сърцето през устата си; аз винаги съм клоняла към затвореност. Но страдах, Том, страдах с цялата си душа и сърце, тъй да се каже, с цялата си личност. Също като растение, позволи ми да си послужа с тоя образ, също като цвете, пресадено на чужда почва... макар че ти ще сметнеш това сравнение неподходящо, защото аз съм грозна жена... но не бих могла да попадна на по-чужда почва и бих предпочела да отида в Турция! О, ние, които живеем тук горе, не би трябвало да отиваме никога на друго място! Трябва да си стоим край нашия морски залив и да се прехранваме честно от труда си... Понякога вие се подбивахте с моите симпатии към благородниците... да, през тия години аз често си спомнях ония няколко думи, които веднъж преди доста дълго време бе ми казал някой, един умен човек: „Вие храните симпатии към благородниците... — каза той. — Да ви кажа ли защо? Защото вие самата сте благородница! Баща ви е големец, а вие сте принцеса. Пропаст ви дели от нас другите, които не принадлежим към вашия кръг от господствуващи семейства...“ Да, Том, ние се чувствуваме като благородници, чувствуваме се на известно разстояние от другите и не би трябвало дори да правим опит да живеем другаде, гдето не знаят нищо за нас и не умеят да ни ценят, защото няма да изпитаме нищо друго освен унижения и ще ни сметнат смешно високомерни. Да, всички ме сметнаха смешно високомерна. Никой не ми го каза, но аз го чувствувах всекичасно и пак страдах. О, лесно е да изглеждаш високомерен в такава страна, гдето ядат тортата с нож, гдето принцове говорят на завален немски език и гдето смятат за проява на влюбеност, ако господин дигне от земята ветрилото на дама! Да се аклиматизирам ли? Не! Както е несъмнено, че съм твоя сестра, така несъмнено е, че не мога и никога не бих могла да се аклиматизирам сред хора без достойнство, морал, честолюбие, изящество и строгост, сред външно неугледни, невежливи и развлечени хора! сред хора, които в същото време са лениви и лекомислени, тромави и повърхностни! Ева Еверс можа... Добре! Но Еверс не е Буденброк, а освен това тя има мъж, който е способен на нещо в живота. Ала какъв беше моят случай? Помисли, Томас, започни отначало и си спомни! Оттук, от тоя дом, който има известна слава, в който хората се трудят и си поставят някакви цели, аз отидох там, при Перманедер, който използува зестрата ми, за да стане рентиер... Ех, това беше типично за там, беше наистина характерно, но то в същото време беше и едничкото отрадно нещо. Какво по-нататък? Ще се роди дете. Как се радвах! То би ме възнаградило за всичко. Какво става? То умира. То е мъртво. Перманедер не беше виновен, ей богу, не. Той направи каквото можа и два-три дни не отиде дори в кръчмата. Но все пак трябва да го кажа, Томас. Можеш да бъдеш уверен, че това не ме направи по-щастлива. Аз издържах, без да роптая. Движех се сама, неразбрана, навикана като високомерна, и си казвах: дала си му дума за цял живот. Той е малко непохватен и ленив и измами надеждите ти, но е добряк и сърцето му е чисто... А после трябваше да преживея това и да го видя в такъв противен миг, после се убедих: той ме разбира така добре, умее да ме тачи толкова по-добре от другите, че подвиква подире ми такива думи... думи, каквито нито един от твоите складови работници не би подвикнал на кучето си! Разбрах тогава, че нищо не Ме задържа и че би било срамно да остана. А тук, като потеглих с файтона от гарата по „Холстенщрасе“, край нас мина носачът Нилсен и свали ниско цилиндъра си; аз отвърнах на поздрава му: съвсем не високомерно, а както татко поздравяваше хората... така... с ръка. Сега съм тук. Том, можеш да впрегнеш двайсет работни коня, но в Мюнхен няма да ме върнеш. А утре ще ида при Гизеке!