Като цвят по течението
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диляна Радинска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Като цвят по течението». Краткое содержание книги:
Шимейн усети враждебността в тона му и в душата й пропълзя леден ужас. Този човек беше напълно убеден, че тя е престъпница, и нищо не бе в състояние да го разубеди. Същото бе преживяла и след арестуването си от Нед, стражаря. Не беше сторила нищо от онова, в което я обвиняваше дребосъкът, но нито един съдия не желаеше да й повярва.
— Ще постоите ли с Андрю, докато отида да проверя дали Гейдж е тук? — Когато негова светлост кимна, Шимейн посочи канапето. — Можете да седнете, ако желаете. Няма да се бавя.
Андрю не одобри идеята да го оставят насаме с непознатия мъж и когато Шимейн тръгна към вратата, нададе уплашен писък, изтича след нея и се вкопчи отчаяно в полата й, въпреки опитите й да го успокои. Уилям внимателно наблюдаваше сцената и от вниманието му не убягнаха нито меките й утешителни слова, нито топлината, с която галеше момчето по бузката.
— Съжалявам, милорд — извини се тя, като хвана малката ръчичка на детето. — Андрю се бои да остане с вас. Но съм сигурна, че след като ви опознае по-добре, ще се сприятелите.
— Разбирам.
Щом двамата излязоха от къщата, Уилям се облегна на канапето и започна бавно да разглежда интериора. Беше изумен от изключителното майсторство, което личеше в направата на всички мебели. След слизането си на брега той бе платил на Гилиън да отнесе сандъка му до верандата на къщата и се бе спрял да се полюбува на строящия се кораб и да разпита по-възрастния мъж, Фланъри, за плановете на сина си за неговото довършване. Двамата дърводелци охотно му показаха всичко и също толкова охотно обсипаха с хвалби своя работодател. Уилям попиваше всичко с блеснал поглед и преливащо от гордост сърце. Най-сетне започваше да проумява смелия замисъл на Гейдж — замисъл, който той напразно се бе опитвал да го убеди да осъществят навремето в Англия. Това беше миг на просветление след почти десет години раздяла. Подобно усещане бе изпитал и в деня, когато най-после разбра защо синът му бе напуснал семейния си дом и родината си.
Три години след заминаването на Гейдж Кристина бе повалена от тежка пневмония (или от разбито сърце, както твърдеше самата тя). На смъртния си одър тя беше признала през сълзи на баща си, че е обичала Гейдж до полуда и че е излъгала за бременността си, за да го принуди да се ожени за нея. Запазила своето целомъдрие до смъртта си, макар че името й бе опетнено — но според нея опитът си струвал, защото не била желала никой мъж така силно, както желаела Гейдж Торнтън.
След нейното погребение баща й бе помолил Уилям да прости на семейството му, задето са станали причина за раздялата със сина му. Но по време на дългото, отчаяно издирване на следите на Гейдж Уилям бе започнал постепенно да си дава сметка, че истинската причина са били собствената му надменност и твърдоглавие. В упорития си стремеж да накара сина си да му се подчинява той беше отказал да повярва дори и за миг, че Гейдж може да е бил просто невинна пешка в една лукава женска игра.
Задната врата на къщата се отвори и Уилям припряно се изправи, за да посрещне сина си, чиито бързи стъпки отекнаха по коридора към салона. Когато Гейдж се появи, той се спусна към него и се взря в лицето му с просълзени очи. Сега това лице беше по-зряло, отколкото го помнеше, но под бронзовата кожа изваяните му черти изглеждаха още по-красиви. В него Уилям виждаше отражение на собственото си лице, само че без отпечатъка на възрастта, без печалната извивка на устните и без горчивото разкаяние, което бе набраздило челото му с дълбоки бръчки.
— Вече бях престанал да се надявам, че ще те открия — промълви задавено Уилям. В гърлото му сякаш беше заседнала буца. Той сграбчи Гейдж за раменете и го разтърси в отчаян опит да го накара да разбере колко му е липсвал. — През всичките тези години те търсих безуспешно. Пратих хора до най-далечните кътчета на света, но всичко беше напразно. Накрая съвсем случайно попаднах на човека, командвал кораба, с който си пристигнал тук. Сине мой, ще можеш ли някога да ми простиш, че те прогоних от нашия дом?
Гейдж беше поразен от дълбокото вълнение, изписано на лицето на баща му. Никога не бе вярвал, че ще доживее да го види толкова уязвим и смирен. Никога не бе подозирал, че Уилям Торнтън може да бъде и такъв. Майката на Гейдж беше починала скоро след дванадесетия му рожден ден и болката от загубата сякаш бе ожесточила баща му, превръщайки го в суров, строг блюстител на реда и дисциплината. А ето че сега той стоеше пред него почти разридан от радост.
Промяната бе толкова стряскаща, че Гейдж го гледаше объркано и не знаеше как да реагира. Искаше му се да разпери ръце и да го притисне с все сила в обятията си, но когато го стори, се почувства странно непохватен, сякаш това не бяха неговите ръце. Уилям обаче отвърна на прегръдката му с толкова обич, че това чувство мигновено се изпари.