Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
(„Побързай, Лизи! Хайде, хората са гладни! Поръчката е готова!“)
разбра какво е станало. Идиотска постъпка естествено, но идиотска постъпка в стила на Скот Ландън. Защо да не реши, че ще е забавно да открадне камбанката, която толкова дразнеше приятелката му, и да я отнесе в Бумна луна? И да я закачи до пътечката, за да звъни, когато вятърът я разлюлее?
„Последния път по нея имаше кръв“ — прошепна гласът на спомените.
Да, и тази кръв я бе изплашила, но се беше постарала да я забрави…, а сега кръвта я нямаше. Дъждът, от който бе избелял надписът на кръста, беше измил камбанката. Лизи забеляза, че въжето, на което Скот я бе закачил преди двайсет и седем години (разбира се, ако времето тук течеше със същата скорост като и в другия свят), почти се бе износило — скоро камбанката щеше да тупне на земята — край на шегата на Скот.
Внезапно интуицията й проговори както никога през живота й — но не с думи, а с образи. Тя се видя как оставя сребърната лопатка под Камбанковото дърво, без да се поколебае или да се запита защо — мястото на лопатката сякаш беше точно до дебелия, чворест дънер. Защо ли? — Със същия успех можеше да се запита защо съществува Бумна луна. Въобразила си беше, че лопатката е нещо като талисман, който ще я пази, но явно грешеше. Погледна я още веднъж (не можеше да си позволи да отдели повече време) и закрачи напред.
8.
Пътечката отново я отведе в гъста гора. Тук червеникавата светлина на залеза бе потъмняла до мътно оранжево и първият кикотник се обади в далечината, и Лизи настръхна от зловещия му, почти човешки глас.
„Побързай, миломое.“
— Добре, веднага.
Закрещя още един кикотник и Лизи отново настръхна, макар да знаеше, че засега няма опасност. Поне за момента нищо не я застрашаваше. По-нататък пътечката заобикаляше, голяма сива скала, която тя добре помнеше. Отвъд имаше дълбока камениста падина, а до нея се намираше езерото. Край езерото щеше да е в безопасност. Там щеше да…
Изведнъж Лизи разбра — кой знае как, но беше сигурна, — че нещо я дебне и чака мракът да пропъди последната светлина, за да се нахвърли върху нея.
Докато Лизи заобикаляше сивата скала, сърцето й сякаш щеше да изскочи — при всеки удар болката в наранената й гърда се усилваше. Видя езерото — беше като мечта, превърнала се в реалност. Докато наблюдаваше призрачно-сияйното му огледало, и последните й спомени дойдоха по местата си като парченца от пъзел — усещането бе като завръщане у дома.
9.
Заобикаля сивата скала и забравя за петната от засъхнала кръв по камбанката, която така я вбесяваше навремето. Забравя за виещия леден вятър и яркото северно сияние, останали от другия свят. За един кратък миг забравя даже и за Скот, когото трябва да намери и върне обратно… стига той да пожелае. Взира се в призрачното водно огледало и забравя всичко друго. Езерото е прекрасно. И въпреки че не е виждала нищо подобно през живота си, изведнъж се успокоява. Дори когато едно от онези същества започва да се кикоти, тя не се бои, понеже знае, че е на сигурно място. И няма защо някой да й го казва — знае го с всяка фибра на тялото си, както знае, че именно това е езерото, за което Скот е говорил, преподавал и писал през целия си живот.
Знае още, че това място е обител на скръбта.
Това е езерото, където всички отиваме да утолим жаждата си, да поплуваме и да половим риба; това е и езерото, в което само най-храбрите дръзват да се отдалечат от брега с несигурните си дървени лодки, за да изследват дълбините му. Това е езерото на живота, вирът на въображението — вероятно всеки си го представя по различен начин, но в различните визии има два общи елемента: езерото винаги се намира във Вълшебната гора, на около километър извън пределите й, и там винаги цари тъга. Защото не става въпрос само за въображението, а за…
(смирение)
очакване. Седиш… наблюдаваш спокойните, застинали води… и чакаш. „Ще дойде — мислиш си, — скоро ще дойде. Зная го.“ Само че не знаеш точно какво очакваш, а годините минават ли, минават…
„Откъде го знаеш, Лизи?“
Луната… луната й бе казала, както и северното сияние, което може да те ослепи със студения си блясък, и сладостно-потискащият аромат на розите и червения жасмин на Хълма на обичаните…, но най-вече очите на Скот. Очите на Скот, когато се бореше с все сили, за да се задържи, задържи, задържи… и да не попадне на пътечката, водеща към това място.