Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Откакто се качи автобуса, беше станало още по-горещо, макар че слънцето вече почти докосваше хоризонта — потта се стичаше по врата и по гръбнака й. Преди пожара спирката й беше само на няколко пресечки от апартамента, въпреки че в края на работния ден разстоянието й се виждаше ужасно дълго и изморително. Сега — две седмици по-късно — си спомняше старите времена с носталгично умиление.
Улиците в ниската част на Пайнтаун бяха препълнени както обикновено по това време на деня. Хора на всякаква възраст висяха по входовете или по стълбищата, разменяха си клюки със съседите или дори през улицата и крещяха мръсотии, така че всеки да се включи във веселбата. Група младежи играеха футбол в средата на платното, а тайфа деца следеше играта отблизо и търчеше нагоре-надолу по тротоара заедно с топката, която прелиташе ту към единия, ту към другия край на улицата, а публиката по стъпалата поглеждаше от време на време към тях. Повечето играчи бяха само по шорти и опърпани таки. Докато наблюдаваше плувналите им в пот тела и слушаше смеховете и виковете им, Рени усети дълбок, неясен копнеж някой да я прегърне и да я люби. „Губене на време, момичето ми. Имаш прекалено много работа.“ Един от играчите, слаб и с бръсната глава, приличаше малко на старото й гадже Дел Рей, дори напомняше с нещо нахалната му грациозност. За миг си помисли, че това е той, макар да знаеше, че момчето, което беше привлякло вниманието й, е с години по-младо. Запита се какво ли прави истинският Дел Рей, къде ли е в този момент. Не беше се сещала за него от доста време и не беше сигурна дали това й е приятно. Дали беше отишъл в Йоханесбург, както се бе заричал? Едва ли нещо би могло да го спре да си пробие път във властта и да се изкачи по стълбицата на уважението — открай време си беше страшно амбициозен. Или все още беше тук, в Дърбан, и се връщаше от работа вкъщи при очакващата го жена — негова съпруга може би. Не беше го виждала най-малко от пет години — достатъчно време, за да се случи какво ли не. Може би имаше и деца. А можеше и да е умрял — всичко беше възможно.
Потръпна и усети, че е спряла насред тротоара. Младежът, който сега тичаше пред цялата група и дриблираше с мръсната топка, прелетя покрай нея. В разкривената му от усилието уста проблесна злато. Всъщност не приличаше кой знае колко на Дел Рей.
Група малки деца профучаха покрай нея като океанска вълна, преследвайки втурналия се към вратата младеж, който не беше старото й гадже. Стисна здраво пакетите, докато кряскащата тайфа се изниже, и продължи. След като измина неколкостотин метра покрай верандите, стигна до малкия и потискащ търговски квартал. Някаква рокля на една витрина привлече вниманието й. Забави крачка. Светлият плат странно проблясваше — косите слънчеви лъчи сякаш пробягваха по него. Стори й се необикновена и учудваща и тя се спря да погледне отблизо. Отдавна не си беше купувала други освен ежедневни дрехи.
Поклати глава с някаква мъченическа жертвоготовност. Ако някога й се беше налагало да пести парите и да не си позволява неща, които просто биха й доставили удоволствие, то беше тъкмо сега.
Някакво движение в или зад отражението привлече погледа й в мига преди да се обърне отново към тротоара.
В първия момент й се стори, че там има някой, но когато погледна под друг ъгъл, видя, че във витрината има само манекени. Нещо беше помръднало точно зад нея. Обърна се рязко, но видя само някаква черна дреха, която потъна в странична уличка на десетина метра от нея. На отсрещния тротоар две млади жени гледаха през рамо с известно недоумение, сякаш озадачени от видяното.
Рени нагласи чантата си и закрачи малко по-целенасочено. Не че беше се стъмнило или пък беше сама на улицата. Пред пазарчето на ъгъла, само на стотина крачки от нея, се беше събрала малка тълпа, а още по-наблизо имаше поне пет — шест души. Нищо чудно нещо да я заплашваше, но щеше да е ужасно да започне да си мисли, че някой я следи.
Докато чакаше да прекоси улицата, обърна се уж случайно и погледна назад. Строен мъж в тъмен костюм и очила с метални рамки се беше втренчил във витрината на магазина за дрехи. Не погледна и не показа с нищо, че я забелязва, но тя изпита усещането, че вниманието му е насочено именно към нея.
Да не беше започнала да се страхува от сенки? Но нали точно така наричаха онези, които следят някого — „сенки“?
„Опасно е да си мислиш, че някой те следи, но може би е опасно и да го изключваш…“
Влезе в бакалията на ъгъла, макар че вече беше напазарувала покрай политехниката, където магазините бяха по-добри. Когато излезе с бутилка безалкохолно в ръка, мъжът с тъмния костюм не се виждаше никакъв.