Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Подслонът беше бивше депо за камиони, но все още беше запазил усещането за някаква топлина и интимност. Високите дванайсет метра тавани зееха на места — където евтините вълнообразни фиброплоскости не пасваха. Бетонният под беше почернял на места от стари маслени петна. Отделът за социални грижи на Голям Дърбан беше направил, каквото може най-вече с доброволен труд — огромното пространство бе преградено с фиброплоскости, на които можеха да се окачат завеси, а в широката, застлана с килим обща площ в ъгъла имаше стенен екран, голяма газова камина, мишени за стрелички и овехтяла билярдна маса, — но сградата беше преустроена набързо по време на наводнението преди три години и оттогава не беше пипана. Тогава бе предназначена за временно настаняване на останалите без дом от ниските квартали, но след оттичането на водата местните власти решиха да я оставят. В останалото време я наемаха за танци и политически митинги, макар да си имаше и постоянни обитатели, които нямаше къде другаде да живеят.
Това, че бяха го запазили, не означаваше, че бяха подобрили условията за живот. Рени сбърчи нос, докато прекосяваше откритата площ пред входа. Как беше възможно вътре да духа толкова силно в студено време и така да се нагрява и да вони през лятото?
Тръсна пакетите в кабинката четири на три метра, която бе временният им дом. Баща й го нямаше, но и не очакваше да го завари. Извади цигара, срита обувките и дръпна завеската, за да свали работните си дрехи — така ги запазваше относително чисти. След като се преоблече в шорти и широка риза, прибра покупките в малкия хладилник, сложи чайника на нагорещената плоча и угаси цигарата, тръгна да търси Дългия Джоузеф.
Седеше пред стенния екран с обичайната тайфа мъже — някои на неговата възраст, други — по-млади. Гледаха футболен мач, който се играеше върху зелен тревен терен някъде си — състезание между високоплатени професионалисти на някой комерсиален стадион в недостижими земи, които съществуваха само в предаванията; сети се за истинския мач на улицата, който се играеше съвсем наблизо. Какво превръщаше онези момчета, които ритаха под слънцето, в тези малко по-големи млади мъже, които рядко отронваха по някоя дума, но винаги бяха готови да избухнат, не се замисляха за нищо, доволни да седят цял следобед в някакъв спарен склад и да изкъркат по три — четири бири? Как тези млади, силни и жизнени мъже така се вкисваха след това?
Баща й я видя, че приближава, и с жест, който издаваше чувство за вина, се опита да скрие бирата си. Тя се направи, че не забелязва.
— Сложила съм кафе, татко. После трябва да отидем да видим Стивън.
Той погледна крадешком към шишето, което притискаше до крака си. Беше почти празно. Другите мъже не откъсваха очи от екрана. Рени беше чула нейна колежка да казва, че мъжете са като кучетата — ако наистина беше така, това си личеше най-вече, когато следяха движенията на топката. Дългия Джоузеф отпи последната глътка и с предизвикателен жест остави бутилката на цимента.
— Ще дойда. Трябва да видим момчето.
Докато вървяха през широкото празно пространство, на Рени й се стори, че пак мерна мъжа с черната риза — този път застанал на входната врата, — ала не беше сигурна, защото светлината отвън й пречеше. Потисна надигащата се тревога. Дори да беше той, това не значеше нищо. В подслона живееха поне петстотин души, а имаше и много, които се мотаеха тук през деня. Познаваше само онези, които живееха в техния изгорял блок.
Погледна пак, когато светлината вече не я заслепяваше, но него го нямаше.
— Беше хубаво — обади се неочаквано баща й. — Всеки ден. Хубаво беше.
— Кое?
— Когато работех. Като бях електротехник. Свърша, наредя си инструментите, седна да пия по едно с приятели. Хубаво е да си си свършил работата. Но после си ударих гърба.
Рени не каза нищо. Баща й си беше ударил гърба — или поне така твърдеше — след като почина нейната Ума Бонгела, нейната баба, която бе поела грижите за децата след смъртта на майка й при пожара в магазина. Нараняването съвпадна и със засиления му интерес към пиенето и късното прибиране вкъщи след среднощните му почерпки, когато Рени обикновено взимаше малкото си братче в своето легло, за да не плаче. Винаги се беше съмнявала в тази история с ударения гръб.
Вярно, че дълго беше превивал гръб от тежката работа, която никога не свършваше, а после се бе добавил и почти непосилният товар от загубата на жена му и тъща му и той беше останал сам родител на две малки деца и накрая сигурно бе настъпил моментът, когато вече не можеше да се изправи. В известен смисъл това също можеше да се нарече увреден гръб.