Портата на Птолемей
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портата на Птолемей». Краткое содержание книги:
— Гледай да побързаш — рекох. — Ако нямаш нищо против.
Магьосникът прокара нервно пръсти през косата си и се обърна към Кити.
— Още такива подигравателни коментари, докато е в мен и ще го освободя веднага, независимо от Жезъла. Кажи му.
Тя потропа с крак.
— Чакам, Натаниел.
Изруга, потърка лице и започна. Заклинанието беше малко импровизирано. Усетих, че му липсват елегантността и финеса, с които бях свикнал. Изречението „впримчи този проклет демон Бартимеус и го свий с безмилостна точност“ беше малко грубо, а и можеше да се разбере погрешно. Но явно свърши работа. В единия момент колоната от дим се издигаше невинно в кръга си, а в следващия бе засмукана нагоре и навън, над пробойната в пентаграмата ми, над тази в неговата и придърпана надолу, надолу, надолу… към главата на господаря ми.
Стегнах се. Видях го как стисна здраво очи…
Пльок.
Изчезна. Болката изчезна. Това беше първото ми чувство. Само това имаше значение. Сякаш някаква завеса бе дръпната внезапно и всичко от тъмно стана светло. Беше като да те топнат в леденостуден извор. Малко приличаше на завръщане в Другото място след месеци робство. Кръстосаните решетки на болката, които минаваха през цялата ми същност, просто паднаха като коричка на рана и изведнъж се почувствах цял. Беше като да се освежиш, възстановиш и преродиш и то едновременно.
Същността ми бе обзета от ужасна радост, от онзи вид, който не бях изпитвал на Земята от времето на първите ми няколко призовавания в Шумер, когато си мислех, че енергията ми може да се пребори с всичко116. Не бях осъзнавал колко много от слабостта ми напоследък се дължеше на натрупаната болка. На мига, в който тя изчезна, аз вече бях десет пъти джина, който бях някога. Нищо чудно, че Факарл и другите препоръчваха това толкова горещо.
Нададох триумфален вик.
Той проехтя странно, сякаш бях затворен в бутилка117.
Миг по-късно се чу друг вик, странно силен и идващ от всички страни. Оглуши ме. Това отклони вниманието ми и чак тогава видях къде се намирам, какво ме предпазваше от света. Да не му придаваме прекалено много изисканост, това беше човешка плът.
Тази на Натаниел, за да сме точни.
Докато супата в супника на Факарл ми бе осигурила минимална защита от смъртоносното сребро от всички страни, тялото на Натаниел вършеше много по-добра работа. Същността ми бе потопена в кости и кръв, в малки, влакнести неща, които, предполагам, бяха сухожилия. Бях се разпрострял в него от косата чак до пръстите на краката. Усещах пулса на сърцето му, безкрайния поток на кръвта във вените, свирещия шепот на белите дробове в гърдите. Видях стрелкащите се напред-назад потоци електричество в мозъка. Видях (не толкова ясно) мислите, които се носеха. И за момент останах възхитен. Беше като да влезеш в огромна сграда — някоя свещена джамия или храм — и да видиш съвършенството й. После дойде учудването, че подобно тромаво нещо можеше изобщо да работи на практика, толкова беше чупливо, толкова слабо и неудобно, толкова привързано към земята.
Колко лесно можех да поема контрол, да се отнеса към тялото като към каруца или колесница — просто едно превозно средство, което можех да подкарам накъдето си пожелаех! През мен премина едно съвсем леко изкушение… Без повече да се бавя, можех да се нахвърля върху мозъка и да попия слабата му енергия, да се захвана да дърпам ръчките и да управлявам този механизъм… Без съмнение Нуда, Факарл и Нериан бяха доволни да правят това. Това беше тяхното отмъщение в един микрокосмос, техният триумф над човечеството в един умален вариант.
Но не беше за мен.
Не че все пак не беше изкушаващо.
Никога не съм бил голям почитател на гласа на Натаниел. Едва го понасях от разстояние, а сега все едно бях вързан във вътрешността на усилена докрай тонколона. Когато заговори, трептенията жужаха и вибрираха през същността ми.
— Кити! — извика огромният като слон радостен глас. — Чувствам такава енергия!
Нейният глас достигна до мен леко приглушен, пречупен през ушите.
— Разкажи ми! Каква е усещането?
— Чувствам някакъв прилив на енергия! Чувствам се толкова лек! Мога да скоча до звездите118!
Поколеба се, сякаш смутен от немагьосническия си ентусиазъм.
— Кити — попита, — изглеждам ли различен?
— Не… Освен, че не си толкова прегърбен. Можеш ли да си отвориш очите?
Той ги отвори за пръв път и погледна. Като начало това беше странно двойно зрение. За секунда остана замъглено и неясно. Предполагам, че това беше човешкото му зрение — толкова слабо и бавно! Разместих същността си, за да го регулирам и нещата се избистриха. Прехвърлих набързо седемте нива и чух как Натаниел ахна.
116
Това не продължи дълго, разбира се. — О, Бартимеус, можеш ли само да напоиш плодородния район? — Можеш ли да отклониш река Ефрат тук и тук! — Виж, така и така си почнал, имаш ли нещо против да засееш няколко милиона житни семена по поречието? Благодаря. — Дори не ми дадоха инструменти. Докато се върнах в Ур, вече не преливах от ентусиазъм. О, не. Страшно ме болеше гърбът.
117
Повярвайте ми, знам всичко за акустиката на бутилките. Прекарах по-голямата част от шести век в стар буркан от сусамово масло, затапен с восък, поклащащ се из Червено море. Никой не чу виковете ми. Накрая един стар рибар ме освободи, а аз бях толкова отчаян, че бях готов да му изпълня няколко желания. Изригнах във формата на димящ гигант, метнах няколко светкавици и се наведох да го питам какво ще желае. Горкото старо момче бе умряло от сърдечен удар. Тук би трябвало да има поука, но кълна се в живота си, не мога да я видя.
118
Логично чувство от негова гледна точка. Той беше погълнал мен — едно същество от огън и въздух.