Портата на Птолемей
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портата на Птолемей». Краткое содержание книги:
Кити ни гледаше внимателно.
— Мислите ли, че можете да го активирате?
— Да — казахме ние.
Натаниел хвана Жезъла с две ръце. (Сега му позволих да борави с крайниците ни. Това беше неговият миг. Трябваше ни неговата формула, за да започнем процеса, неговото напътстване. Аз само осигурявах допълнителната енергия, силата зад волята му.) Стояхме с леко раздалечени крака, със стегнато за удара тяло. Започна да говори. Докато го правеше, огледах малкото стая през очите му. Там беше Кити, седнала на стола. Аурата й беше равна с тази на Жезъла. Зад нея беше вратата, счупена от някакъв малък взрив. На пода бяха натрупани няколко пръчки Инферно и първични сфери. Натаниел ги бе донесъл; беше използвал Детонационно кубче, за да разбие вратата. Толкова е бил притеснен за Кити, че е забравил болката в рамото си, забравил е умората си за малко…
Интересно нещо беше да усещаш как се движи съзнанието на мъжа. Мърдаше като спящ човек в тъмното, докато другаде съзнателните му мисли изковаваха заклинанието. Покрай мен се носеха лица: на Кити; на възрастна жена; други, които изобщо не различих. А после (това ме шокира) — и това на Птолемей, ясно като бял ден. Толкова време мина, откакто го бях видял… две хиляди години… Но естествено, образът не беше нищо повече от един спомен за мен.
Време беше да се концентрирам. Усетих как енергията ми бива източвана — думите на Натаниел я изсмукваха и я превръщаха в окови около Жезъла. Заклинанието вървеше към своя край. Жезълът на Гладстон се разтресе. По дължината му пробягаха бледи потоци светлина и се събраха около гравираната пентаграма в края му. Почувствахме как създанията вътре притискат пукнатината, която бяхме създали в техния затвор; почувствахме как заключващите механизми на Гладстон се борят да я запечатат. Отказахме и на двете страни.
Монотонното говорене на Натаниел свърши. Жезълът изпулсира веднъж — ярка бяла светлина изпълни стаята на всяко едно от нивата. Залитнахме: Натаниел затвори очите ни. После светлината угасна. Беше постигнато равновесие. Всичко беше спокойно. Стаята бе тиха. Жезълът на Гладстон леко жужеше в ръката ни.
Като един, ние се обърнахме към мястото, където в стола си седеше Кити.
— Готово — казахме.
33
Само за секунда, когато активира Жезъла и енергията на джина потече през него, Натаниел си спомни за раната в рамото си. С негодувание усети болезнено пробождане, почувства внезапно замайване… после новата му сила отново се увеличи и слабостта изчезна. Почувства се по-добре отвсякога.
Тялото му все още ехтеше от онзи първи момент, когато силите на Бартимеус се сляха с него. Беше като токов удар, като вълна, която заплашваше да го помете на пода, да отрече гравитацията като цяло. Цялата му тежест и умора се изпариха. Гореше с нов живот. С внезапна яснота (мозъкът му изглеждаше по-остър, току-що подсилен), той усети естеството на джина — разбра безспирния му порив към движение, промяна и трансформация. Почувства колко сурова съдба е за това естество да бъде ограничено насила, да бъде потиснато сред земните, твърди неща. Зърна (първо само замъглено) една безкрайна последователност от образи, спомени, отпечатъци, простиращи се назад в една ужасна бездна от време. От това се почувства почти замаян.
Всичките му сетива горяха. Пръстите му усещаха всяка издатина, всеки възел върху Жезъла, ушите му улавяха тихото жужене. Най-хубавото от всичко беше, че той виждаше и разбираше всяко едно ниво от всичките седем. Стаята бе обляна от цветовете на дузина аури — на Жезъла, на самия него и най-необикновената от всички — тази на Кити. През сиянието й нейното лице отново изглеждаше гладко и младо, косата й грееше като в пламъци. Можеше да я съзерцава вечно…
Спри с глупостите веднага. Направо ми се повдига.
Ако само един проклет джин не му дърдореше в главата…
Не съм направил нищо, помисли си той.
Не много, наистина. Жезълът е задействан. Трябва да тръгваме.
Да.
Внимателно, страхувайки се да не би джинът да имаше други планове за краката му, Натаниел се обърна към Кити.
— Ти трябва да останеш тук.
— Чувствам се по-силна. — За ужас на Натаниел тя се наведе напред на стола и, подпирайки се на ръце, се изправи. — Мога да ходя — рече тя.
— И въпреки това няма да идваш с нас.
Усети как джинът се размърда в съзнанието му. Гласът проехтя от устата му. Както и преди, ефектът беше смущаващ. Освен това го гъделичкаше.