Портата на Птолемей
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портата на Птолемей». Краткое содержание книги:
— Натаниел е прав — каза Бартимеус. — Прекалено си слаба. Ако паметта му става за нещо, в което се съмнявам, в сградата все още може да има затворници. Ако Нуда не ги е избил всичките. Защо не се опиташ да ги намериш?
Тя кимна.
— Добре. Какъв е планът ви? Защо не използвате гадателското стъкло, за да видите къде е Нуда?
Натаниел се размърда.
— Ами…
— Унищожил го е — рече джинът. — Освободил е дяволчето. Голяма грешка по мое мнение.
— Мога да отговарям и сам — изръмжа Натаниел. Откри, че е особено дразнещо да го прекъсва собственият му ларинкс.
Кити му се усмихна.
— Браво на теб. Е, ще се видим по-късно тогава.
— Да… сигурна ли си, че ще се оправиш?
Усети изблик на нетърпение от страна на джина. Крайниците му трепереха; копнееше да подскочи, да полети напред.
— Ще се справя.
— Ето, вземи това. — Той наведе глава, взе Амулета на Самарканд от врата си и й го подаде. — Носи го — рече той. — Ще те пази.
— Обаче само срещу магия — добави джинът. — Не и срещу физическо нападение, спъване, срещу това да си удариш главата, да си ритнеш крака или нещо подобно. Но в границите на строго определените си възможности работи доста добре.
Кити се двоумеше.
— Аз имам известна устойчивост — започна тя. — Може би не трябва…
— Не е достатъчна, за да се пребориш с Нуда — каза Натаниел. — Особено след като си била оттатък. Моля те…
Тя сложи огърлицата на врата си.
— Благодаря — рече тя. — Късмет.
— И на теб. — Нямаше какво повече да се каже. Моментът настъпи. Натаниел тръгна към вратата с издадена напред брадичка, трезви очи и целеустремен. Не погледна назад. На пода лежеше купчина останки от разбитата врата. Той я прескочи внимателно в същия момент, когато джинът насили краката му да подскочат. Краката му се сблъскаха; препъна се, просна се, изпусна Жезъла и се претърколи през глава върху останките и навън през вратата.
Елегантно направено, каза Бартимеус.
Натаниел не отвърна на глас. Грабна Жезъла на Гладстон и тръгна тежко надолу по коридора.
В Залата на статуите се разкри сцена на творческо опустошение. Там мраморните глави на всички починали министър-председатели бяха изтръгнати от торсовете и очевидно бяха употребявани за игра на боулинг. До стената стоеше пречупената маса на Съвета. Около нея, на седемте стола, като на някакво страховито тайно съвещание, в комични пози бяха поставени телата на различни магьосници. Стаята бе понесла всякакъв тип магически атаки, случайни и произволни: части от пода, стените и тавана бяха потрошени, пронизани, почернели, разтопени и отрязани. Димящи парчета показваха къде са били килимите. На пода в безпорядък лежаха тела, пречупени като изхвърлени играчки. В далечния край на залата в стената бе взривена гигантска дупка. През нея на пориви влизаше студен въздух.
— Виж пентаграмите — каза внезапно Натаниел.
Гледам. Имам твоите очи, нали така? И съм съгласен с теб.
— За какво?
За каквото си мислиш и ти. Унищожили са ги внимателно. Искат да направят нещата по-трудни за всеки оцелял магьосник.
Всяка пентаграма по някакъв начин бе обезобразена или унищожена: кръговете от мозайка — разкъсани и пръснати, внимателно начертаните линии — направени на парчета от огнени взривове. Беше точно като сцените във Форума в Рим, когато варварите са почукали на портите и хората въстанали срещу управляващите магьосници. Те също бяха започнали с унищожаването на пентаграмите…
Натаниел тръсна глава.
— Това няма нищо общо — рече той. — Придържай се към предстоящата работа.
Правя го. Мога ли да те спра да не нахлуваш в спомените ми?
Натаниел не отвърна. Сред труповете на пода беше видял лица, които познаваше. Краищата на устата му увиснаха.
— Да вървим — каза той.
Каква е идеята с ретроспективната скръб? Така ши иначе не ги харесваше.
— Трябва да побързаме.
Добре. Остави движението на мен.
Това беше най-необикновеното от всички усещания: да отпуснеш мускулите си, целенасочено да спреш всеки контрол над тях, а все пак да чувстваш как се напрягат и подскачат, как се движат с огромни, хармонични замахвания и подскоци, да ги усещаш как преливат от жизненост, която не беше човешка. Натаниел стискаше здраво Жезъла. Като изключим това, бе отпуснал свободно юздите на джина. Само с един скок бе прекосил залата и се бе приземил на един срутен камък. Спря; главата му се движеше наляво и надясно, после отново хукна — гигантска стъпка, после още една; наведе се и премина през дупката в стената, изправи се в друга стая — тъмна, съсипана и пълна с отломки. Нямаше възможност да се фокусира върху това. Беше прекалено зает да се справя с преобръщащия се стомах, с тръпката от енергиите, събудени вътре в него. Високо във въздуха и после отново долу, вън от тази стая, после през друга, покрай стълбище, взривено на трески, през безпорядък от едри каменни блокове зидария… През зейнала арка от натрошени камъни…