Портата на Птолемей

— Достатъчно! Аз командвам тук. Разбрахме се за това. Трябва да действаме в съгласие, иначе рискуваме унищожение.

Кити заговори от стола си.

— Той е прав, Бартимеус. Вече изгубихме прекалено много време. Трябва да работите заедно.

— Чудесно — казах, — но той трябва да слуша мен. Аз знам повече за Факарл и Нуда от него. Ще мога да изпреваря действията им. Освен това мога да движа тялото му наоколо доста добре. Гледай…

Бях намерил мускулите на краката; свих ги, разтегнах ги — същността ми свърши останалото. От право положение прескочихме над бюрото към далечния край на стаята.

— Не е зле, а? — изсмях се тихо. — Гладко като коприна движение. — Отново свих краката, разтегнах… Точно в този момент магьосникът се опита да тръгне в противоположна посока. Тялото ни се запъна, единият крак остана във въздуха, другият бе обърнат на 170 градуса от него. Нададохме хармонични викове на леко неудобство и се сринахме на килима.

— Да — каза Кити. — Наистина гладко.

Оставих Натаниел да организира работата по ставането на крака.

— Знаех, че това ще се случи — изръмжа той. — Безнадеждно е.

— Просто не обичаш да ти заповядват — казах бързо. — Не обичаш робите ти да командват. Щом веднъж си станал магьосник, винаги си оставаш такъв…

— Тишина — рече Кити. Дали беше от аурата й, но нещо в нея напоследък не позволяваше спорове. Останахме смълчани и я оставихме да говори. — Ако само за момент спрете да се карате — продължи тя, — ще видите, че заедно действате далеч по-добре отколкото Нуда и останалите в крадените си тела. Факарл беше като у дома си в Хопкинс, но той е имал време за упражнения, останалите бяха почти безпомощни.

— Тя е права… — каза Натаниел. — Нуда не можеше да ходи.

Нужен беше джин, за да се стигне до дъното на нещата.

— Има две жизненоважни разлики — казах. — Аз не съм унищожил съзнанието ти. Това със сигурност помага. Освен това, знам рожденото ти име. Обзалагам се, че това ми дава по-пълен достъп до теб, отколкото духовете могат да се надяват някога да получат. Ето на, виждаш ли. Знаех си, че един ден ще се окаже полезно.

Магьосникът се почеса по брадичката.

— Може би…

Нашите философски размишления бяха пресечени от нетърпелив вик.

— Както и да е — каза Кити. — Просто си кажете един на друг какво планирате и ще избегнете глупавите падания по задник. И така, какво правим с Жезъла?

Какво за Жезъла? През цялото това време го бяхме държали в юмрука си и дори през изолиращите кости и плът на Натаниел усещах характерното му излъчване. Почувствах безспирното гърчене на великите създания, затворени в него, неясно дочух молбите им да бъдат освободени. Ключалките и обвързващите печати, които Гладстон бе изковал върху дървото все още бяха силни като в деня на поставянето им. Това си беше истинско щастие, понеже ако бъдеха освободени изведнъж, насъбраните енергии щяха да изравнят цял квартал със земята120.