През дебрите на Балкана

Едва сега успях да огледам другата жена. При вида на сбръчканите страни и хлътналите очи ми се изплъзна въпросът:

— Адж мъсън? (Гладна ли си?)

Тя не отговори. Но в очите й прочетох, че бях познал.

— Хаста мъсън? (Болна ли си?) Тя кимна.

— Какво ти е?

— Имам ревматични болки в ставите, господарю.

— Помага ли изворът за такова нещо?

— Да, помага за всичко.

— Как те сполетя това зло?

— Събирам билки. Прехранвам себе си и децата с бране на треви, които продавам на аптекаря. Затова съм в гората и на полето, каквото и да е времето, често от ранна утрин до късна вечер. Простудих се и сега всяко движение на ръцете ми причинява болка.

— Не си ли се съветвала с някой лекар?

— Навсякъде ме отпращат, защото съм бедна.

— Но аптекарят, за когото събираш билките, би могъл да ти даде нещо?

— Направи го, но не ми помогна. Това го ядоса и вече не мога да ходя при него.

— Лошо. Но нали тук има още един човек, който лекува всякакви болести, стария мюбарек. Не си ли ходила при него?

— И това правих, но той гневно ме изгони, защото ме мрази.

— Мрази ли те? Обиждала ли си го?

— Никога.

— Значи не е имал причина да е зле настроен към теб.

— Той обаче мисли, че има причина, защото понякога аз… вижте, ето го, идва!

Тя посочи натам, откъдето бяхме дошли.

От мястото, на което се намирахме, можеше да се обхване с поглед целият път, който ни бе довел до града. Докато разговаряхме, бях поглеждал няколко пъти към него и търсех камъка, върху който бе седял сакатият просяк. Но той беше изчезнал, затова пък забелязах как от тази посока бавно и с горда осанка се приближаваше една висока фигура.

Къде беше изчезнал просякът? По цялата местност пред нас не се виждаше никой. Непременно трябваше да го забележа, ако тръгнеше нанякъде, надясно или наляво, или пък направо към равнината. В случай, че беше тръгнал към града, със сигурност щяхме да го забележим, още повече че един недъгав човек с две патерици не би могъл да се придвижва особено бързо. Но него го нямаше. Беше изчезнал безследно.

Недалеч от камъка, върху който бе седял, имаше памуково поле. Насажденията бяха високи не повече от четири стъпки. Просякът не можеше да се скрие зад тях, освен ако не легнеше. Но не можеше да го направи, защото не бе в състояние да се изправи сам. Това внезапно изчезване ми беше непонятно.

Междувременно споменатият човек бавно идваше насам. Главата му беше наведена, сякаш гледаше само в земята. Като наближи до първите къщи, не пое към колибите, а направо зави и тръгна към нас. Понеже не допусках, че се е отклонил от пътя само защото бе потънал дълбоко в мислите си, трябваше да се предположи, че нарочно се приближава към нас.

В този момент жената ни бе обърнала внимание, че той идва. Според мен тя можеше и да не прави това, защото аз стоях така, че можех да го забележа отдалеч, и докато разговарях, отклонявах поглед от него само за малко.

Другите се обърнаха към него.

— Да, мюбарек! — каза турчинът. — Той е, ефенди. Хубаво го виж.