Неочаквано възмездие
- Автор: Джордж Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Стефанова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Неочаквано възмездие». Краткое содержание книги:
Думите й бяха достатъчно нехайни, добре подбрани и изречени с безразличие, но в гласа й имаше някакво колебание. Опита се, но не успя да прозвучи правдоподобно. Когато усети това, Сейнт Джеймс прекоси стаята и седна до нея на отоманката. Никога досега не го бе правил. В миналото нейното място бе на отоманката, а той седеше по-високо, на стола или канапето.
— И аз не можах да заспя — каза Саймън и остави патериците на пода. — Дойдох да пийна малко бренди.
— Аз ще ти донеса — рече Дебора и понечи да стане.
Той я хвана за ръката и я спря.
— Не, няма нужда. — След това продължи, когато видя, че тя държи лицето си извърнато: — Дебора.
— Да?
Тази едничка дума беше изречена спокойно. Облакът къдрава коса скриваше лицето й. Тя направи рязко движение, сякаш за да се повдигне, и той си помисли, че сега ще стане и ще излезе от стаята. Чу я обаче да си поема мъчително дъх и разбра с изненада, че Дебора едва се сдържа да не заплаче.
Докосна я по косата страшно колебливо. Знаеше, че тя не би могла да го усети.
— Какво има?
— Нищо.
— Дебора…
— Бяхме приятели — прошепна тя. — Ти и аз. Бяхме другари. Исках това да се върне. Смятах, че ако тази вечер поговоря с теб… Само че просто не можах да го намеря. Отишло си е. И аз… Страшно ме заболя, като разбрах. Все още се чувствам разкъсана, когато говоря с теб, когато си пред очите ми. Не искам това чувство. Не бих могла да го понеса пак.
Гласът й пресекна. Без да помисли, той я прегърна през раменете. Нямаше значение какво говори Дебора, дали истина или лъжа. Трябваше да каже нещо, за да облекчи болката й.
— Ще преживеем всичко това, Дебора. Ще намерим обратния път. Пак ще бъдем онова, което сме били. Не плачи. — Той я целуна непохватно по главата. Дебора се обърна в прегръдките му. Сейнт Джеймс я притисна до себе си, погали я по косата, залюля я, изрече името й. И изведнъж го заля спокойствие. — Няма значение — прошепна той. — Винаги ще бъдем приятели. Това никога няма да изчезне. Обещавам ти!
При тези думи усети как ръцете й се увиват около него. Почувства лекия натиск на гърдите й, биенето на сърцето й. Усети своето да се блъска и се примири с факта, че отново я е излъгал. Никога нямаше да бъдат приятели. Приятелството бе абсолютно невъзможно, след като при едно толкова просто докосване цялото му тяло пламваше от копнеж по нея.
В главата му звъннаха половин дузина укори. Тя принадлежеше на Линли. И без това вече я бе наранявал достатъчно. Вършеше предателство към най-старото приятелство в живота си. Между тях имаше граници, които не можеха да бъдат нарушавани. Беше решил да приеме. Не им бе съдено да бъдат щастливи. Животът невинаги беше честен. Той чу всяко едно от тях, закле се, че ще излезе от стаята, каза си да я пусне и остана на мястото си. Само за да я подържи в прегръдките си, да я почувства до себе си за момент, да усети мириса на кожата й. Това му бе достатъчно. Нямаше да прави нищо друго… освен отново да докосне косата й, освен да я отмахне от лицето й.
Тя вдигна глава и го погледна. Укорите, намеренията, границите и решенията потънаха в забрава. Цената им бе твърде висока. Те нямаха значение. Нищо нямаше значение. Само моментът, сега, с нея.
Той докосна бузата, челото, проследи очертанията на устните й. Дебора прошепна името му; една-едничка дума, която най-сетне заличи страха. Сейнт Джеймс се запита как е могъл да се страхува да не се загуби в любовта си към тази жена. Тя бе самият той. Сега вече виждаше това. Прие тази истина. Почувства се цялостен. И приближи устни до нейните.
Нищо не съществуваше — освен прегръдките му. Нищо нямаше значение — освен топлината на устните и вкуса на езика му. Сякаш единствено този момент бе важен и целият й живот се определяше от тази целувка.
Сейнт Джеймс промълви името й и между тях потече силен поток от енергия, който събираше сили от извора на желанието им. Той помете миналото и понесе по течението си всяко убеждение, всяко намерение, всеки аспект от живота й — освен мисълта, че го желае. Желаеше го, независимо от верността, от любовта, от обещанията за бъдещето. Каза си, че това няма нищо общо с онази Дебора, която принадлежеше на Томи, която спеше в леглото на Томи, която щеше да стане съпруга на Томи. Това сега бе просто уреждане на сметки — един час, в който щеше да докаже стойността си.
— Любов моя — прошепна той. — Без теб…
Тя отново го притегли към себе си. Захапа леко устните му и усети как се извиват в усмивка. Не искаше думи, само усещания. Устните докоснаха шията й и проследиха вдлъбнатината на гърлото. Ръцете му се плъзнаха по гърдите й, като ги дразнеха и галеха, след това се спуснаха до колана на халата, развързаха го, свалиха дрехата от раменете й, плъзнаха тънките презрамки на нощницата надолу по ръцете й. Тя се изправи. Нощницата се изхлузи на земята. Усети ръката му на бедрото си.