Престолът от драконова кост

Въпреки че тролът внимателно избягваше местата на трагедията, свидетелствата за нея бяха разпръснати навсякъде и скоро на Саймън му се прииска да се върне в лагера и да го изчака заедно с Лангриан и Куантака. Вторият горещ ден не бе спрял разлагането на телата: подпухнали и порозовели, те предизвикваха у Саймън неприятната асоциация за печения гълъб, който увенчаваше масата на Деня на жената у дома. Част от него презираше тази слабост — нима вече не бе виждал достатъчно насилствена смърт? — ала докато вървеше, стараейки се да не свежда поглед, за да не среща мъртвите очи, изцъклени и изгорени от слънцето, той осъзна, че поне за него смъртта никога не е една и съща, колкото и често да я е срещал. Всяка от тези изпълнени с кости и плът торби някога е била пълна с живот, имала е туптящо сърце и глас, който се е оплаквал, смеел се е или е пеел.

„Някой ден и с мен ще се случи същото — помисли си той, докато вървяха покрай параклиса. — И кой ще си спомни за мен?“ Не можа да си отговори на този въпрос, а гледката на малкото поле, изпълнено с гробове, чиято спретнатост гротескно контрастираше с изпружените тела на убитите монаси, не му предложи кой знае каква утеха.

Бинабик беше открил овъглените останки от задната врата на параклиса, на чиято почерняла плоскост се показваха остатъци от здраво дърво, като светли ивици по повърхността на небрежно почистена от праха стара месингова лампа. Тролът мушна вратата с тояжката си. Отчупиха се изгорели парченца, ала вратата издържа. Той мушна по-енергично, но тя си остана затворена, като часови, загинал на поста си.

— Добре — каза Бинабик. — Това предполага, че можем да се разходим вътре, без цялото скеле да се срути върху главите ни. — Пъхна тояжката си в един процеп между касата и вратата и се опита да я използва като лост — натискаше и въртеше, докато, с малко помощ от страна на Саймън, вратата не се отвори сред дъжд от черен прах.

След като хвърлиха толкова усилия за отварянето на вратата, беше странно да влязат и да открият, че покривът липсва и параклисът е отворен към небето като каца със свален капак. Настъпващата вечер бе обагрила небето в червено по краищата и в сиво по средата. В горната част на стените прозорците зееха в рамките си — ламарината им беше извита навън и опушените стъкла се бяха пръснали, сякаш някаква гигантска ръка беше отнесла покрива, после се беше провряла през таванските греди и бе промушила огромния си пръст през всеки прозорец.

Огледаха се набързо, но не откриха нещо, което би влязло в употреба. От църквата, вероятно поради пищните й драперии и завеси, след пожара бяха останали само стените. Виждаха се само изпепелените останки на пейки и стълбище, както и един олтар, чиито каменни стъпала напомняха цвете: съвършена, невероятно тънка коронка от прозрачни пепелносиви листа и цветове.

След това Саймън и Бинабик се запътиха през общия двор към жилищата на монасите — дълга редица малки килии. Пораженията тук бяха по-малки — единият край бе пламнал, но по неизвестни причини пожарът бе изгаснал, преди да се разпространи.