Вратата на Абадон

— Откъде намери лед?

— Сух лед — уточни Тили и запали цигара. — Не е никак труден за производство. Наоколо е пълно с въглероден диоксид.

Ана си спомни, че Тили бе профукала хиляда долара за бутилката с алкохол и реши, че не иска да знае колко е дала за леда. Двете отпиха мълчаливо и студената лимонада направи чудеса с тялото ѝ. Тили предложи да потърсят нещо за ядене и двете излязоха навън и се огледаха за продоволствен щанд.

Из тълпата вървяха въоръжени хора.

— Това хич не ми харесва — промърмори Тили. Права беше. Това не бяха хора от охраната. Тези мрачни поясни мъже и жени с дългоцеви пушки и автомати стискаха оръжията си с побелели пръсти. Групата, която заобиколи палатката, се състоеше от поне десетина души и те очевидно търсеха нещо. Или някого.

Ана дръпна Тили за ръкава.

— Дали да не приберем хората обратно в църквата и да почакаме, докато се изяснят нещата?

— Ани, ако наоколо литнат куршуми, и Господ Бог няма да им попречи да минат през стените на палатката. Искам да разбера какво става.

Ана неохотно я последва. Тръгнаха успоредно на въоръжената група. Мъжете спираха често, разпитваха хората или надзъртаха в палатките. Без да знае защо, Ана започна да изпитва страх.

— Ох — възкликна Тили. — Започва се.

Иззад близката палатка се появи Серж — заместникът на Бика, следван от неколцина въоръжени мъже и жени. Само че те носеха пистолети. Дори за неопитното око на Ана пет-шест мъже с пистолети едва ли можеха да се равняват на десет с автомати. На лицето на Серж трепкаше лека усмивка, сякаш не беше забелязал разликата. Зад него стоеше мускулеста жена от службата за охрана, но нейното лице бе смръщено. Странно, но като откри, че и други са притеснени от ситуацията, Ана се почувства по-добре.

— Нали знаете, че в барабана е забранено да се носят оръжия? — обърна се Серж към групата въоръжени поясни, макар да беше ясно, че говори и на останалите присъстващи. — Оставете ги на пода.

— Вие също имате оръжия — ухили се злобно една поясна. Държеше пушката си готова за стрелба.

— Ние сме полицаи. — Серж сложи ръка на дръжката на пистолета и се усмихна.

— Вече не — възрази жената, вдигна светкавично пушката и го простреля в главата. На челото му разцъфна малка дупчица, във въздуха зад него се появи облак от алени точици. Той тупна на пода с изражение на учудване на лицето.

Ана усети, че стомахът ѝ се свива, и трябваше да се наведе, за да не повърне.

— Исусе Христе — прошепна Тили. Бързината, с която се случи всичко, накара дъхът на Ана да секне. „Току-що видях да пръскат мозъка на човек.“ Дори след ужасите от катастрофата в бавната зона това бе най-лошото нещо, на което бе ставала свидетел някога. Мъжът от службата за охрана не бе очаквал, че ще го застрелят, дори не бе заподозрял в каква опасност се намира и бе платил за това с най-високата цена.