Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Не е била съдбата — каза Вейлин. — А кръв, повечето невинна и в голямата си част пролята от моята ръка.
Харлик кимна едва доловимо и погледна Вейлин с примирено очакване.
— Благодаря, че ми позволи да си допия чая, милорд.
Вейлин се изсмя.
— О, не съм дошъл да те убия, братко. Ти си арогантен и нагъл, но можеш да ми бъдеш полезен. А имаш много да се трудиш, за да изкупиш престъпленията си. Считано от днес, те назначавам за архивар на Северната кула. — Обхвана с жест съдържанието на колибата и тръгна към вратата. — Събери си багажа и гледай утре сутрин да си готов за път. Останалото ще го обсъдим, когато стигнем кулата. Милейди?
Дарена се поклони на сащисания Харлик, после излезе след Вейлин.
— Този човек не ми харесва — каза тя, докато вървяха по плажа.
Вейлин хвърли поглед назад към колибата и видя кльощавата фигура на библиотекаря, очертана на прага ѝ.
— Едва ли самият той се харес…
Удари го като с чук — писъкът в песента, юрнал се за пореден път в яростно кресчендо. Вейлин залитна, усети кръв да се стича от носа му. Строполи се на колене в пясъка и писъкът довлече видение… Пламък, всичко е пламък, всичко е болка и ярост… Мъж умира, жена умира, деца умират… А писъкът не млъква… Пламъците се вихрят, събират се, появяват се две тъмни петна, превръщат се в очни кухини, а пламъците — в череп, сетне в лице, съвършено и красиво… И познато… Лирна, нарисувана от огън… Пищяща.
10.
Лирна
Домът на барон Хюлин Бандерс се намираше на трийсетина мили от азраелската столица, разлял се по терена комплекс от разнородни части, както в архитектурно отношение, така и по отношение на зидарията, някои нови, други буквално древни. Намираше се в средата на голямо имение, обхващащо гори и хълмисти местности, богато на дивеч. Пристигнаха привечер и групата по посрещането — петдесетина тежко въоръжени и бронирани рицари в боен ред — ги пресрещна на значително разстояние от главната къща. Водачът на рицарите вдигна забралото си и отдолу лъсна нос с единичен хоризонтален белег, заля ги нескрита подозрителност, която моментално изчезна при вида на Лирна. Въпреки разбойническия си вид рицарят притежаваше акцента и маниерите на благородник.
— Най-искрените ми извинения, ваше височество — каза той, след като се бе смъкнал от коня си, бе паднал на едно коляно и бе свел ниско глава. — Голяма група сте и погрешно разчетохме намеренията ви.
— Не си го слагайте на сърцето, милорд — отвърна Лирна. Открай време намираше изисканите маниери на ренфаелската рицарска класа за досадни, а в момента не беше в настроение да ги толерира повече от крайно необходимото. — Търся барон Бандерс. Той вкъщи ли си е?
— Да, ваше височество. — Рицарят се изправи и се метна на седлото. — Моля, окажете ми честта да ви съпроводя дотам.
Барон Бандерс чакаше на входа на дома си, без броня, но с дълъг меч в ножница в ръка. Млада жена зяпаше иззад него към Лирна, стиснала за ръка невръстен дангалак, който въпреки забележителния си ръст едва ли беше на повече от четиринайсет.
— Ваше височество. — Както тонът, така и изражението на барона бяха грижливо неутрални, когато се смъкна на едно коляно пред нея. — Добре сте дошла. Моят дом е и ваш.
— С радост ще пренощувам при вас, милорд — отвърна тя, смъкна се от гърба на Стъпко и пристъпи с протегната ръка към барона. — Но първо искам да ми обещаете нещо.
Очите му се разшириха леко при вида на ръката, която Лирна бе протегнала към устните му, жест на доброжелателство, до който тя прибягваше много рядко. Окопити се и целуна предложените му пръсти.
— Обещание, ваше височество? — попита той и се изправи.
— Да. Без банкети — каза Лирна и се усмихна. — Бих искала да вечерям на спокойствие във вашата компания.
Баронът ѝ представи младата жена като Улис, негова повереница, а момчето като Арендил, нейния син. Представи ги само с личните им имена, но и без фамилия Лирна забеляза семейната прилика между Улис и Бандерс в чертите на лицето, а цветът и разположението на очите им бяха почти напълно еднакви. Жената вероятно беше непризната незаконородена дъщеря на барона, но макар и копеле, очевидно се радваше на грижите на баща си, поне ако се съдеше по хубавите ѝ дрехи. Странно, но момчето нямаше изразена прилика с майка си, а с дядо си — съвсем никаква. Очите му бяха сини, а техните — кафяви, а косата му — рошав водопад от тъмни къдрици до раменете — беше в ярък контраст с пясъчната грива на майка му и оредяващата късо подстригана сива коса на барона.