Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
— А как можете да се доверите на който и да било човек? Особено когато лоялността му е купена? — Матмагьосникът придърпа робата около себе си, сякаш му бе студено, макар че извън стените на Златната къща Умбертиде цвърчеше от жега, а относителната прохлада вътре би била сметната за горещина от всеки здравомислещ човек. — Автоматите на Механиците се „нулират“ при продажбата. Една машина, от която са известни два работещи екземпляра, се използва, за да направи отпечатък на новия собственик. Тя създава тънка медна пръчица, не по-дълга от пръста ми, покрита с нарези, в които предполагаемо са кодирани отличителните му данни. Тази пръчица се пъхва в малка дупка в главата на войника и прехвърлянето на собствеността е завършено.
— Очарователно. — Или поне не толкова скучно, колкото да зяпам тила на нубанеца пред мен, дебелак, миришещ на непознати подправки. — И все пак бих предпочел за свой телохранител човек от плът и кръв.
— Син на меча, принц Джалан. Купете договора на някой син на меча. Няма да намерите по-добър защитник. Или поне не такъв, който да кърви.
Отбелязах си да инвестирам в услугите на син на меча. Предвид че печалбите ми зависеха от „система“ за забавяне на плащанията на данъци и такси върху транзакциите чрез сложна мрежа от търговци и посредници, които съществуваха единствено във формулярите, необходими за ролята им в моята схема, изглеждаше много вероятно скоро да се наложи да превърна хартиените си пари в злато и да напусна незабелязано града. Ако сбърках в преценката на времето, можеше да се нуждая от човек, който да пролее кръвта си за мен — защото бях адски сигурен, че не искам да проливам своята.
25.
Лятото лежи върху покривите на Умбертиде, цвърчи по керемидите, блести по варосаните стени, в които са се вкопчили неподвижно гущери, чакащи също като целия град слънцето да залезе.
Три нощи ме преследваше един и същи сън, в сравнение с който онези от последните три седмици изглеждаха хубави. Денем изпитвах мъничко притеснение за Хенан — харесвах момчето и не исках да го сполети нещо лошо, но не се бях цанил за негов опекун, нито пък го бях осиновил в рода Кендет. То беше избягало, както правят много деца, и не смятах за свой дълг да го диря из необятната Разделена империя.
Съвестта ми явно не беше съгласна — макар и само след полунощ. Три сутрини поред се събуждах изтощен и тормозен от безкрайни видения на измъчвания Хенан. Най-често го виждах заловен, стиснат от множество ръце, които го влачеха пищящ към мрака. Виждах го свит окаяно върху мръсен под, опърпан, кажи-речи само кости и бледа кожа, огънят в косата му угаснал, а очите му — мътни и невиждащи.
На първата сутрин наех детектив да потърси момчето. Имах пари за това, купища пари.
На втората платих на един свещеник да каже молитви и да запали свещи за Хенан, макар че съвсем не бях сигурен дали няколко свещи ще убедят Бог да бди над някакъв си езичник.
На третата сутрин реших, че съвестта е твърде надценявана работа и трябва да ида на лекар, за да получа някакъв цяр за болестта си. Тревогите за други хора, особено пък за някакво си селянче от пущинака, изобщо не бяха в мой стил.
Умбертиде е град на тесни улички, чийто калдъръм бива огряван само за кратко всеки ден, когато слънцето е в зенита си и бръква с пръсти дълбоко във всеки процеп и пролука. По тези сенчести пътища хора сноват по своите дела — а техните дела са делата на другите. Тръгналите по задачи вестоносци, понесли кредитни писма, фактури, записани и нотариално заверени транзакции, носят със себе си капчици информация, слухове, скандали и интриги, които се събират, за да образуват река, която тече от един архив към друг, пълни и изпразва хранилища. Човек би си помислил, че кръвта на Умбертиде е златна, но тя тече мастиленочерна: информацията има по-голяма стойност и е по-лесна за пренасяне.
А днес един от мъжете в това множество беше тръгнал по моите дела, носейки, както се надявах, някакъв дребен факт, ценен за мен.
Вратата на ресторанта се отвори и след известни преговори сред група скупчени сервитьори управителят доведе до масата ми висок слаб мъж, все още увит в черното си улично наметало.
— Сядай. — Махнах с ръка към отсрещния стол. Мъжът миришеше на пот и подправки. — Опитай пъдпъдъчите яйца, те са възхитително… скъпи. — От известно време си играех с изискания обяд, сервиран ми в три пищно украсени лингийски чинии. Хайвер от есетра от Степите, дребна аншоа в сливов сос, артистично напръскан по порцелана, гъби, пълнени с чесън и лукчета, тънки резени пушена шунка… нищо от изброеното не ме блазнеше, макар че щеше да ми е нужна цяла златна крона, за да платя сметката.