Нови римски разкази [bg]

- Интересува ме един-единствен тюлен - направеният на обувки и чанти.

Въобще нищо не и харесваше. Прииска ми се да и дам да разбере, че ми дотегна, и след тюлените се насочих решително по една от алеите към изхода. Тя схвана и увисна на ръката ми с въпроса:

- Къде отиваме?

- Тръгваме си.

- А маймуните? Няма ли да видим маймуните?

- Не, друг път ще ги гледаме.

- Сърдиш ли ми се?

- Да, омръзна ми.

- Моля те, не ми се сърди. Вчера си мислих за теб, знаеш ли?

- И какво?

- Нищо, просто си мислех за теб, това е. Хайде, ела да видим маймуните.

Ето големите клетки на маймуните. Имаше много дребни маймунки с дълги опашки, те ги държаха в ръка и ги пощеха от бълхи бързо-бързо, като се оглеждаха с тъжните си личица; други, по-големи, имаха виолетови задници като патладжан и кучешки глави. Сега Глория искаше да ми покаже колко и харесват маймуните. Правеше го обаче с такова усилие, че почти ми се прииска да си бъде груба както преди. Дори и казах:

- Слушай, зарежи! Не обичаш животни, от цял километър си личи.

А тя:

- Виждаш ли какъв си! Все недоволен. Харесват ми, да, много ми харесват, но не мога да танцувам от радост. Дай ми онези лешници.

Междувременно започна отново да вали, много ситно, изглеждаше като мрежа срещу светлината на слънцето, което блестеше иззад палмите в Зоологическата.

Намирахме се пред клетката на шимпанзетата. Едното, голямо колкото момче, с рошава кафява козина, ядеше банан в ъгъла, съвсем като човек - с ръце, на малки хапки, след като го беше обелило старателно и възпитано; друго се беше качило на люлката и се люлееше изправено, не се разбираше защо го прави, толкова сериозно беше. До нас спряха две момчета: едното слабо и високо, другото ниско и дебело; коментираха жестовете и мимиките на маймуните и се смееха.

Шимпанзето слезе от люлката и се приближи до решетките изправено. Издаде устни напред, черни отвън и розови отвътре, все едно ще проговори, но издаде само странно скимтене; същевременно се чешеше по корема, там, където козината е рядка. Глория протегна към него ръка с лешник, ала шимпанзето не я забеляза. Тя попита:

- Какво му е? Не харесва ли лешници?

Шимпанзето издаде звук, подобен на подсвирване, отдалечи се към дъното на клетката, наведено и уморено, после внезапно се обърна, загреба шепа мръсотия от пода и като се зазили леко, я хвърли право в очите ни.

Пострада единствено Глория: аз стоях зад нея, а двете момчета отскочиха пъргаво встрани. Това стана за миг: Глория огледа хубавото си червено манто, изцапано от горе до долу, двете момчета избухнаха в смях, а тя извика:

- Проклета Зоологическа градина, проклети гадини - и избяга, хълцайки.