За духа на законите
- Автор: дьо Монтескьо Шарл
- Год: 1984
- Язык: болгарский
- Год: Наука и изкуство
- Переводчик: Тодор Чакъров
- Жанр: Политика
Электронная книга - «За духа на законите». Краткое содержание книги:
Традициите, обичаите, които са повлияни от климата, от мястото, където живее нацията формират духа на един народ, неговата култура. Съответно духът се излива и в закона. Законът има дух, който отразява желанията на нацията и този дух е противопоставен на буквата на закона. Законът е изкуствен (направен е от хора, които могат да грешат). Следователно законът подлежи на поправки. Няма и не може да има вечен закон. Така Монтескьо обосновава основния дух на една държава. По този начин може да се тълкува понятието дух в заглавието на неговия труд.
Съществуват два типа закони: природни и такива, които произтичат от разума (Законът е човешкият разум, Мотескьо). Ако законът е добър се подчиняваме, а ако ли не го променяме.
Монтескьо прекарва почти двадесет години в проучвания и писане на За духа на законите, която обхваща широк кръг от теми в политиката, правото, социологията и антропологията и включва повече от 3000 цитата. В този политически трактат Монтескьо застъпва конституционализма и разделението на властите, както и премахването на робството, опазването на гражданските свободи и върховенството на закона, както и идеята, че политическите и правни институции следва да отразяват социалните и географски особености на всяка конкретна общност.
СЪДЪРЖАНИЕ
ДОКТРИНАТА НА МОНТЕСКЬО — АКАД. ЯРОСЛАВ РАДЕВ 7
ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ 47
РАЗСЪЖДЕНИЯ ЗА ВЕЛИЧИЕТО И УПАДЪКА НА РИМЛЯНИТЕ 825
ОПИТ ВЪРХУ ВКУСА 963
БЕЛЕЖКИ КЪМ „ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ“ 993
В монархическите държави основното възпитание се дава не в обществените учебни заведения, където се обучават децата; истинското възпитание там започва едва когато човек встъпи в живота. Животът именно е училището, в което се учим на това, което наричаме чест — нашата всеобща наставничка и ръководителка.
Тук ние постоянно виждаме и чуваме три неща: че в добродетелите ни трябва да има известно благородство, в нравите ни — известна искреност, в държанието ни — известна учтивост.
Добродетелите, които ни показват тук, винаги говорят не толкова за нашите задължения към другите, колкото за нашите задължения към самите нас; те не са толкова това, което ни приближава до нашите съграждани, колкото това, което ни отличава от тях.
Постъпките на хората тук се оценяват не толкова според това, доколко са добри, а според това, доколко са красиви; не доколко са справедливи, а доколко са големи; не доколко са разумни, а доколко са изключителни.
Когато честта открие в тях нещо благородно, тя встъпва или в ролята на съдия, който ги узаконява, или в ролята на софист, който ги оправдава.
Тя допуска галантността, ако е слята с идеята за сърдечни преживявания или за победа; и това е истинската причина, поради която в монархията нравите не са никога така чисти, както при републиканските управления.
Тя допуска хитростта, ако е свързана с представата за големия ум или великите дела — както в политиката, където тънкостите не нараняват никого.
Тя забранява ласкателството само когато е вън от представата за голям личен интерес и ясно показва неговата собствена низост.
Колкото до нравите, аз казах вече, че възпитанието при монархическите управления трябва да внесе в тях известна искреност. Там впрочем се изисква истина в разсъжденията. Но каква истина — от любов към самата нея ли? Съвсем не. Истина само защото човекът, който е възпитан да говори правдиво, изглежда смел и свободен. И действително такъв човек, когато говори, сякаш се съобразява само с фактите и не се влияе от това, как другите оценяват тези факти.
Ето защо този вид искреност там се цени толкова, колкото се презира искреността на народа, основана на откровеността и простодушието.
И най-сетне възпитанието при монархиите изисква известна учтивост в държанието. Хората, родени, за да живеят заедно, трябва и да се харесват един друг; този, който не спазва благоприличие и с това огорчава хората, с които живее, се дискредитира до такава степен, че става неспособен за каквото и да е добро.
В повечето случаи обаче учтивостта не се появява в толкова чисти води. Тя се ражда от желанието да се отличиш. Ние сме учтиви от високомерие; ласкаем се от мисълта, че имаме обноски, които доказват, че не принадлежим към низшите слоеве и че никога не сме имали нещо общо с тая изоставена порода хора.
В монархиите вежливостта е естествена съставка от дворцовите обноски. Една изключително голяма личност снижава всички останали. Оттук уважението на всички; тук се ражда вежливостта, която ласкае и тези, които я изразяват, и онези, на които тя се изказва; защото тя доказва, че сме от двора и че сме достойни за него.
Атмосферата в двора е такава, че трябва да се откажеш от собственото си величие заради величието, което заимствуваш. Придворният се ласкае повече от него, отколкото от своето. То му придава някаква високомерна скромност, която се разпространява надалеч, но която незабележимо се смалява, колкото се отдалечава от източника на това величие.
В двора намираме един изтънчен вкус във всяко нещо, който произхожда от постоянното използуване на излишъците от голямото богатство, от разнообразието и особено от преситените удоволствия; от многото и дори хаотично смесени чудатости, които винаги се приемат, щом могат да доставят удоволствие.
Възпитанието е обърнато с лице към всички тези неща, за да се създаде така нареченият порядъчен човек16, който да притежава всички качества и добродетели, изискващи се от този вид управление.
Тук честта прониква във всичко; тя пронизва всяко мислене, всяко чувство; тя направлява дори принципите.
Тази своеобразна чест превръща в добродетел само това, което желае, и го прави само така, както го желае; чрез собствената си власт тя налага правила във всичко, което ни е предписано; и по каприза на въображението си ту разширява, ту стеснява нашите задължения независимо къде е техният източник — в религията, в политиката или в морала.
Законите, религията и честта при монархията не предписват нищо така настойчиво, както подчинението на властта на господаря; но тази чест ни подсказва, че господарят никога не трябва да изисква от нас действие, несъгласувано с честта, защото това би ни направило неспособни да му служим.