Краят на детството
- Автор: Кларк Артур Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Роман Сушков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Краят на детството». Краткое содержание книги:
Преводът е посредствен и явно е правен от руски. Позволих си да направя бегла редакция, за да отстраня това, което най-много боде очите. Според мене промените не нарушават авторските права на преводача и не променят неговата отговорност за качеството на превода.
Но почти всички гръмогласни вестникарски атаки съвсем не отразяваха мнението на преобладаващата част от обществото. На държавните граници, които скоро щяха да изчезнат завинаги, удвоиха охраната, но войниците, макар и да го премълчаваха, се гледаха съвсем дружелюбно. Политиците и генералите можеха да се карат и заплашват, колкото им беше угодно, но безмълвните милиони чувстваха — дългата кървава глава в историята на човечеството свършва и отдавна беше време за това.
И точно тук, незнайно къде, изчезна Стормгрен. Страстите веднага утихнаха. Светът разбра, че е изгубен единствения човек, чрез когото Свръхвладетелите по някакви загадъчни свои съображения разговаряха със Земята. Вестниците и радиокоментаторите сякаш изгубиха дар слово и в тишината се чуваше само гласът на Лигата за освобождение — тя упорито уверяваше, че не е виновна за нищо.
Стормгрен се събуди в непрогледен мрак. Все още сънен, той дори не се удиви от това. А после мислите му се проясниха — той поривисто седна и протегна ръка към електрическия ключ.
В тъмнината ръката му се натъкна на гола, хладна каменна стена. Стормгрен замря, душата и тялото му се вцепениха, стреснати от неизвестността. После, почти без да вярва на сетивата си, той застана на колене и започна да опипва с върха на пръстите си до ужас непознатата стена.
Не беше минала и минута, когато нещо изведнъж щракна и тъмнината на едно място се раздвижи. В слабо осветен правоъгълник се мярна нечий силует, вратата се затвори и отново стана тъмно. Всичко бе така внезапно, че Стормгрен не успя да разгледа къде се намира.
След миг го ослепи яркият лъч на електрически прожектор. За секунда се задържа насочен в лицето му, а после се придвижи надолу към леглото и Стормгрен видя, че това е просто матрак, хвърлен върху нерендосани дъски.
В тъмнината се чу невисок глас — говореха на безукорен английски, но с акцент, който Стормгрен не успя да определи веднага.
— Радвам се да видя, че сте се събудили, господин генерален секретар. Надявам се, че се чувствате съвсем добре.
Имаше нещо в последните думи, което накара Стормгрен да застане нащрек. Гневните въпроси замряха на устните му. Той се вгледа в тъмнината и каза спокойно:
— Колко време бях в безсъзнание?
Събеседникът се засмя:
— Няколко дни. Обещаха ни, че няма да има и последствия. Радвам се да видя, че това е истина.
За да спечели време, а и за да провери собствените си усещания, Стормгрен спусна краката си на пода. Все още беше по пижама, но тя се оказа измачкана и доста замърсена. От рязкото движение му се зави свят — не много, но достатъчно, за да разбере, че със сигурност е бил използван някакъв наркотик.
Стормгрен се обърна към светлината. Попита рязко:
— Къде съм? Всичко това със знанието на Уейнрайт ли е?
— Не се вълнувайте — отвърна неразличимият в мрака човек. — Засега няма да обсъждаме това. Мисля, че сте доста гладен. Обличайте се и да ходим на обяд.
Светлинният кръг на прожектора се придвижи из стаята и за пръв път даде възможност на Стормгрен да прецени размерите й. Всъщност това дори не бе стая — стените бяха голи, по-скоро грубо одялан камък. Очевидно беше просто пещера и навярно се намираше дълбоко под земята. И ако е бил няколко дни в безсъзнание, можеше наистина да се намира в която и да е част на света.
Лъчът на прожектора освети купчина дрехи върху един куфар.
— Ще трябва да се задоволите с това — каза гласът от тъмнината. — С прането тук сме зле, така че взехме със себе си два ваши костюма и няколко ризи.
— Много любезно от ваша страна — съвсем сериозно каза Стормгрен.
— Не се обиждайте, но мебели и електричество няма. В някои отношения тук е много удобно, но не достатъчно комфортно.
— А за какво е удобно? — попита Стормгрен, докато обличаше ризата си. Докосването на познатата тъкан странно го успокояваше.
— Всъщност…, просто е удобно — беше отговорът. — Впрочем, ние сигурно ще бъдем доста време заедно, така че наричайте ме Джо.
— Не че се интересувам от произхода ви, но вие сте поляк, нали? — отбеляза Стормгрен. — Мисля, че мога да ви наричам с истинското ви име. Едва ли ще е по-трудно за произнасяне от много други финландски имена.