Свръхбогатите (История на големите имущества)
- Автор: Гьомьори Ендре
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дора Панчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Свръхбогатите (История на големите имущества)». Краткое содержание книги:
Как забогатяват Ротшилд и Рокфелер, как откриват пътя за обогатяване Форд, Круп, Онасис? Какво състояние биха могли да кажат, че притежават Ага Хан, крал Сауд V или семейството на бившия ирански шах?
Какъв е светът на свръхбогатите? Кои са герои на скандали, опиянени от власт, и кои „скромно“ се прикриват зад икономически операции, обхванали целия свят? Биографиите им са не само история на една кариера, но същевременно и картина на една обществено-икономическа система, жива илюстрация на това как големите риби изяждат малките.
През това време сред работниците на Пенсилвания все повече нараства недоволството, защото железопътната компания, разбира се, се стреми да намали загубата от безплатния превоз на петрола с голямо уволнение на работниците и с намаляване на заплатите им. Агенти на шпионската служба и на службата за сигурност на Рокфелер, облечени в работнически дрехи, се появяват сред железопътните работници, като ги поощряват към насилствени и по възможност въоръжени прояви. Тези провокатори не се интересуват, че работниците на Пенсилвания ще трябва да заплатят за това с кръвта си. През юли 1877 г. в локомотивното депо в Питсбърг избухва известният „локомотивен бунт“. Ръководителите на Пенсилвания се обръщат към националната гвардия за помощ и първият залп на гвардията убива двадесет души. Този залп предизвиква истинско въстание. Гвардията е отблъсната за известно време и тълпата запалва всички локомотиви и петролни цистерни на Пенсилвания. В зори Пенсилвания търси съдействието на Белия дом и накрая хвърлят федерална войска срещу работниците от локомотивното депо. Следват нови залпове. Падат нови убити и ранени. След като изпълняват задачата си, агентите на Рокфелер изчезват. Докато млъкнат залповете и се разнесе пушекът от горящите железопътни вагони, докато се приберат кървавите жертви от работниците на локомотивното депо, Рокфелер унищожава съюза Емпайър—Пенсилвания. Унищожени са петстотин цистерни за петрол, хиляда товарни вагона и сто и двадесет локомотива. В буквалния смисъл на думата Пенсилвания, „влачейки се по корем“, се явява пред Рокфелер и приема всичките му условия. Накрая на преговорите господарят на „Стандард Ойл“ като император разпределя, в подходящо съотношение, превозите на петрол между най-големите железопътни компании. Оттогава на практика в САЩ никой не може да превозва петрол без разрешение на „Стандард Ойл“. Пожънатата кървава победа над Пенсилвания допринася до голяма степен за това, че в 1899 г. вече почти цялата рафинерийна промишленост в Съединените щати е в ръцете на групата „Стандард“. Тръстът на Рокфелер обединява 80 предприятия в рамките на 34 акционерни дружества и дава работа на сто хиляди души. Един от най-известните историци на промишлеността в Съединените Щати, Айда Тарбел, в прочутата си книга за формирането на имуществото на Рокфелер пише: „През втората половина на XIX в. страхът на американските делови хора от «Стандард Ойл» може да се сравни само с ужаса, в който Наполеон хвърля владетелите в Европа в началото на XIX век.“
По това време в американското законодателство за-почва голяма битка, която си поставя за цел да се раздроби монополът „Стандард Ойл“, и то под капиталистическия лозунг „в защита на свободната конкуренция“.
Още в началото на борбата Рокфелер изпреварва държавните разпореждания. Използва това, че в различните американски щати са валидни различни закони против тръстовете. В щата Охайо, където се ражда „Стандард Ойл“, тези закони са били относително строги. От осемдесетте предприятия Рокфелер избира онова, в седалището на което законите били най-меки и където най-евтино може да се подкупят местните политици. Така изборът пада на щата Ню Джързи. Агентите на Рокфелер работят с големи суми за подкупи и просто за няколко седмици убеждават законодателите на Ню Джързи да разработят и гласуват закони за тръстовете, които да са подходящи за „Стандард Ойл“. Така старото вино „Стандард“ може да се налива в нови мехове. Те реорганизират цялото начинание. От 34 акционерни дружества, обединяващи 80 предприятия, образуват 20. Технически те са „независими едно от друго“, но в действителност принадлежат към почти неизвестната дотогава „Стандард Ойл ъф Ню Джързи“. Те правят и този трик, като разпускат общия дирекционен съвет на „стандард Ойл“. Разбира се, привидно. Дирекционният съвет заседава точно така, както дотогава в сградата на „Бродуей“ 26. Лишават го само от името му. В официалната кореспонденция след това споменават решенията му под следната форма: „Господата се срещнаха на «Бродуей» 26 в стая 1400 и според мнението им…“.
С това борбата не свършва. И то не защото в Съединените щати е общо възмущението от практиката на Рокфелер, та борбата срещу него се превръща във вътрешнополитическа битка и хайката за популярността на президента става нейна органична част. В първите години на века, ръководен от вътрешнополитически и пропагандни цели, президентът Теодор Рузвелт започва ново нападение срещу реорганизирания вече монопол „Стандард“. Въпросът пълзи бавно по различните американски съдилища и достига до една от важните си фази тогава, когато Федералният съд на Съединените щати осъжда едно от предприятията на Рокфелер да заплати парична глоба заради използването на тайни превозни тарифи. Въпросното предприятие е „Стандард Ойл ъф Индиана“. Според съдебното решение то трябва да заплати поотделно за всяко използване на незаконните превозни тарифи по 20 хиляди долара обезщетение. Наказанието означава 29 милиона долара, което за времето е равностойно на това, всеки жител на Съединените щати, включително и кърмачетата, да заплати по 35 цента.