Бандитите на Аризона
- Автор: Эмар Густав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бандитите на Аризона». Краткое содержание книги:
Неочаквано тежко заболяване го изпраща в приюта „Света Ана“, където той умира в мъки и, като всеки голям писател, без съзнанието, че е безсмъртен.
Оставя поредицата знаменити романи „Арканзански трапери“, „Следотърсачи“, „Пирати на прериите“, „Девствената гора“, „Бандитите на Аризона“… Всички тези прекрасни изповеди, които „Тренев & Тренев и си-е“ има амбицията да издаде в идещите години.
„Бандитите на Аризона“ е роман, публикуван през 1882 година за първи път, а у нас е издаван преди много години, но значително съкратен.
Всичко излязло изпод перото на знаменития писател днес по достойнство е оценено не само от родната му Франция, но и от милионите любители на приключенските четива по целия свят.
— Вождът знае това. Ето какво казват сагаморите на народа апачи, най-могъщия в ловните полета и в страната Сибола, на която се опира светът: земята ни принадлежи, Уаконда я е дал на нашите бащи, за да я заселят и да живеят там. Защо бледоликите, лоши и жестоки неверници, искат да ловуват против волята ни в нашите ловни полета, справедливо ли е това? Не. Апачските сагамори казват: Да свикаме голям „магически съвет“ с нашите братя команчите, поуните — вълци, кенахите, черните нозе и другите племена и народи, за да решат вождовете какво да се прави. Нашият баща, великият сагамор на команчите от езерата и прериите, ще прати „ачесто“ — глашатай — във всички „атепетли“ — села — за да предизвести вождовете на всеки народ. — А като се обърна към двамата улмени, добави: — Двамата вождове ме чуха. Добре ли говорих, могъщи хора?
Двамата улмени се поклониха мълчаливо.
— Ще повторя на моя баща, великия сагамор на команчите, това, което ми каза Голямата пантера по нареждане на сагаморите на апачите, ще настоявам почтително пред моя баща сагамора да изпълни желанието на апачите на Сивата мечка.
— Моят брат е мъдър и справедлив, сахемите на апачите му благодарят.
— Нима моят брат Голямата пантера има нови оплаквания от разбойниците метиси и бледолики?
— Койота се опита да убие Голямата пантера, когато вождът го съжали и му се притече на помощ.
— Отдавна ли стана това?
— Днес в „ендитах“ — в зори.
— Ах! Ах! Но какво се случи?
— Нека моят брат изслуша своя приятел, езикът на вожда няма да бъде раздвоен, той ще говори само истината.
— Слушам ви, вожде. Зная, че вашите думи ще бъдат думи на сахем, говорещ с приятел.
— Тази сутрин малко преди изгрев слънце минавах с воините си през Долината на сенките, воините ми се движеха по края на гората, почти срещу каменната „кали“ — къща — на Моктекусома — строгия човек.
— Познавам мястото, за което говорите, вожде, там има един махагон и четири кедъра.
— Моят брат познава много добре мястото, за което говоря. Внезапно се чуха силни викове и стенания, тези викове и стенания като че идеха високо от махагона, самите мои воини и големи юнаци трепереха от ужас, казваха, че едновремешните воини, които обитават долината, не обичат да се минава през долината им нощем и че призраците ще откъснат главата на оня воин, който дръзне да се качи на дървото. Като виждах, че всички треперят и са неспособни да изпълняват заповедите ми, аз реших да се кача, за да ги засрамя за тяхната страхливост. Виковете все продължаваха. Скоро съзрях Койота, омотан от петите до главата и вързан здраво за един дебел клон. „Ще дойдеш ли да ме освободиш?“ — рече ми той. Отговорих му: „Да. Кой те завърза така?“ — попитах го, докато режех реатата, с която беше омотан. „Какво те засяга това, глупако? — ми каза той, като се смееше. — Защо се бъркаш в моите работи, празноглаво животно?“ — „Сдържай си езика, че ще загубя търпение.“ — „Какво те засяга това? Аз съм вече свободен, не искам да зная за теб (и се изправи на клона), глупчо, дето ме развърза… Ето ти отплата за услугата, която ми направи.“ И като ме блъсна с все сила, добави, хилейки се: „Върви по дяволите!“ Това не ме учудва от страна на тоя негодник, той е по-коварен и от най-свирепите животни, защото те са признателни, а този бандит няма сърце. Какво стана ли? Едва не ме повали от дървото на земята. Още не мога да проумея как успях да се задържа на клона след силното блъсване. Този бандит ме вбеси, хвърлих се върху му с неизразим гняв, но крайниците му бяха още изтръпнали, не бе възвърнал напълно силите си, иначе щеше да ме убие.
— Да, той е необикновено силен.
— Борбата не трая дълго. Успях да го притисна с тялото си и да го обуздая. Бандитът пъхтеше като бизон, подушил ягуар. Койота се дърпаше, боях се, че ще се отскубне, хванах го за гъстата коса.
„Ти си подлец — му рекох, — злоупотребяваш със силата си, опитваш се да ме убиеш — мен, който те спасих, ти си по-свиреп от Сивата мечка.“
„Тогава убий ме веднага, вместо да ми дрънкаш врели-некипели.“
„Не, няма да те убия“ — отвърнах аз. И като го улових внезапно, с един замах отрязах косата му. Той зави от болка и се разрида като баба. Този бледолик справедливо е наречен Койота, той е хем страхлив, хем жесток, аз не изпитвах вече към него презрение, а погнуса. Принудих го да слезе от дървото, от черепа му течеше кръв, която го заслепяваше, всяка секунда се спираше, охкайки, подмушвах го с върха на ножа си за скалпиране. Когато стигна до земята, се просна на тревата, умолявайки ме да го довърша.
„Не — рекох му, — няма да те убия. Апачите повече от бледоликите разбират от мъчения, ти ще живееш без коса. Ето ти провизии, нож и огниво: ти си свободен, човек оздравява бързо от скалпиране, след няколко дена ще си възвърнал всичките си сили и нека Уаконда, който е господар на живота, те съди! Спомняй си за наказанието, което ти наложих и което ти отдавна заслужаваше. Срещна ли те пак по пътя си, колчем случайността ни изправи лице срещу лице, ще ти отрежа или ухо, или нос и винаги ще бъде така, докато сам не се ужасиш от себе си. С една дума, ще те убивам малко по малко, лека-полека, вече си предупреден, очакват те ужасни мъчения. Вземи този кон — добавих, като го накарах да се настани на седлото, — тръгни и помии думите ми и най-вече заплахите ми.“