Черният Олшански замък

— Този замък представлява обикновен дворцово-замъков ансамбъл — като сякаш си припомняше или бълнуваше, говореше Марян. — Само дето е от най-старите от този вид. От средата на XVI век. Може би десет или двадесет години по-късно. Вече не е истински замък, макар че е по-близо до замъците, отколкото до дворците. Страховита сграда. От местни гранитни морени, братко, кърваво кафяви и сякаш опушени, почти черни. Околовръст вода. Малко по̀ встрани костьол с камбанария. Той е малко по-късен, от началото на седемнайсети век. И всичко това буди някакво потискащо, тежко, мрачно чувство. Като да е прокълнат, като че и досега бродят призраци из него.

— Побъркал си се от четене, щурчо.

Внезапно той се обърна. Рязко. Устремено.

— Вярно е. От книгите. Но представи си, че не само у мен предизвиква такива чувства. У всички е будил подобно усещане. Ето виж… Не е мое, субективно чувство, а всеобщо.

Марян се втурна към рафтовете и без да търси, измъкна малка дебела книга — вероятно често я бе отварял.

— Няма корица. Някой от местните провинциални романтици от миналия век. Личи, че е тамошен, защото книгата е пълна с диалектизми. Ясно е, че пише на полски, без да владее добре езика, а знае само местния шляхетски диалект. Р-романтик! Нали ги знаеш всичките тези автори на „Селски песнички от Неман и Шчара“ до „Ян Чаровни от Нароч“. Напише книга със заглавие „Душа в чуждо тяло или Неземни радости по бреговете на Свислоч“ и се радва.

Изпитах смут. Доста бяха допринесли белорусите за културата на своя братски полски народ… И все пак колко приятни качества: наивност, доброта, лека отсянка на глуповата и искрена чувствителност, сърдечност. Казано с думите на автора10 на „Завалня“, „клевети против бащите“. И сетне, ако не бяха тези хора, на тази почва нямаше да израснат нито Баршчевски, нито поетът титан, подарен на Полша поради нашата бедност. Нека си спят спокойно: те са сторили своето.

Марян обаче не бе настроен толкова кротко. Кипеше целият.

— Дяволите ги взели. Ако искаш да знаеш, те са насадили този провинциализъм, а не Дунин-Марцинкевич11, дето толкова кал са хвърляли по него. Точно те са го каляли. Пък и нашият глупашки, проклет белоруски романтизъм — те са ни го натрапили.

— Проклетия белоруски романтизъм и хофманизъм сме им го дали ние — казах аз. — Но какво толкова? Защо размахваш книгата под носа ми?

— Остана ми това чувство от Олшани — сякаш опомнил се, продума той и започна да чете.

Оттогава сто пъти препрочитам тази легенда, написана с наивния и патетичен стил на романтик (свестни хора са били те, съвестни до святост, чисти до последния си дъх, не доносници и мръсници). Сто пъти се вглеждах в тези редове, ту недодялани, ту съвсем прилични. Дори за удобство я преведох на съвременен език, нищо че от младежките си години не бях хабил хартията за стихове. Сега ви я предлагам в моя грапав превод. Тогава я чух за пръв път.