Лавандулови нощи

На най-горния рафт на боядисания в бяло вграден гардероб бяха прибрани куфарите й — четири изящни, наредени една върху друга чанти с различни размери, със съответните им несесери от свинска кожа, с метални ъгълчета и обкови. Бяха още неизползвани, Фритьоф й ги беше подарил за Коледа, с деликатния намек, че са по-скъпи от бижу на Картие. Той й обеща и съответното пътуване — през септември до Ню Йорк и после с кораб нагоре по река Сейнт-Лоурънс, за да се насладят на канадското индианско лято.

Е, очевидно това нямаше да стане.

Изабел извади решително куфарите от шкафа. Най-напред опакова любимите си неща — панталони, рокли, тениски, бельо, чорапи, обувки. За пореден път се удивляваше колко много дрехи притежава. След като напълни първия, най-големия куфар, никой не би казал, че изобщо нещо е вадено от шкафовете.

Изабел леко се обезкуражи. Как ще събере всичко, което й принадлежи тук — дрехи, книги, дебели фотоалбуми, мебели?

Тя остави пълния куфар в дрешника и тръгна с двата по-малки към спалнята. И тук имаше високи до тавана вградени гардероби, в които бяха складирани летни завивки, възглавници, чаршафи и хавлии, грижливо подредени под ръб от госпожа Елбман. Без да съзнава какво точно прави, Изабел издърпа от шкафа едно елегантно карирано кашмирено одеяло и една възглавница и след кратко колебание взе още един чаршаф и едно памучно одеяло.

— Днес може да нощувам в някой гараж — мърмореше тя, поклащайки глава.

После отдели няколко хавлии (всички те бяха снежнобели, от дебел хавлиен плат и снабдени с дизайнерски етикет — Фритьоф ги беше избирал) в куфара, взе си халата от закачалката и го сложи най-отгоре. Така и този куфар се напълни до пръсване. С книгите от нощното й шкафче (беше започнала само една от тях, другите бяха непрочетени), едно джобно фенерче от най-горното чекмедже на скрина („все ще влезе в употреба“, мина й през ума), снимките в рамки на леля Полет, чичо Лудвиг и родителите й, както и трите кутийки с бижута, се напълни и третият куфар, по-бързо, отколкото й се искаше. В банята Изабел замислено напълни несесера с козметиката си и четката за зъби. И отново се огледа: какво трябваше още да си вземе за всеки случай и какво можеше да остави? Тя остави куфара и несесера и отиде по коридора в гостната, където прекара изминалата нощ. Тук бяха малкото й писалище, наследство от майка й, манекенът, който си купи от един битпазар и кръсти Флорентин, и многобройната й колекция детски латернички.

Погледът на Изабел се плъзна по красивите графики на стената, които бе увеличила през последните години, персийския килим на пода (подарък от чичо Лудвиг за сватбата й) и сватбената снимка в рамка на писалището.

Тя въздъхна.

— О, госпожо Теген, ето къде сте били — изплаши я почти до смърт гласът на госпожа Елбман току зад гърба й. — Мъжът ви пак се обади, трябва непременно да му звъннете.

— Да, да — каза Изабел и се обърна. — Госпожо Елбман, дали можете да ми намерите няколко стари вестника?